Български места на паметта в Рим

юли 11, 2024

Какво е за нас Вечният град?

Плод на утаени в съзнанието ни традиционни представи или игра на богато въображение, подвластно на историческите, социални, културни промени, определящи всяка епоха.

Древната фраза „Всички пътища водят към Рим“ напомня за позлатения бронзов монумент във формата на колона, издигната от император Октавиан Август[1], близо до Храма на Сатурн на Римския форум през 20 пр.н.е.

Реалните му очертания се свързват с т.н. „Нулев километър“, служил за начална точка, от която са се измервали всички разстояния в Римската империя. Едновременно с това изразът ни подсеща, че Рим е събирателен образ на голяма част от световното културно наследство и добива качествата на медиум, свързващ различни културни пластове и ценностни йерархии.

Рим! В твоите руини страховити

историята ти прочетох пак;

отлитна ми духът с криле разкрити

на вековете в непрогледний мрак.

Видях те смел избраник на съдбата,

видях, опит от светлий си завет,

кат вихър как унесе те мечтата,

видях те тържествующ в целий свет.

Константин Величков, стихотворението „Рим“, 1902 г.

Вечният град не е просто тема, мотив или декор, а „медиумна обвивка”, въвличаща хора, епохи, идеи в една непрекъсната процедура на представяне и сравнение, част от неговата духовна топография. „В Рим съвсем друго. Там толкова много старини, щото те сами без знание на всяка история, ти говорят за живота някога. Получаваш впечатление на епос“, – са първите впечатления на П. П. Славейков, които споделя пред проф. М. Арнаудов, вървейки „по пътя на културата – от Изток на Запад“. „Само Колизеят е цяла Илиада… Дойдох в Рим съвсем невинен – и все пак разбрах нещо. Директорът Бонди ми рисуваше цялата римска култура по камъните, те говорят сами“.

Споделяйки собствения си културен опит, чужденецът рисува „официалните” места на града, изграждащи неговата идентичност.

Разхождащият се из градското пространство поглед се заиграва с образи, носители на различен културен потенциал, успявайки да картографира най-оживените топоси на столицата, носители на българско присъствие.

В начертаната ментална карта особено място е отредено на базиликата Сан Клементе, в която се съхраняват мощите на свети Кирил Философ. С нея е свързано възраждането на почитта в Рим към св. св. Кирил и Методий, започнало още през първата половина на ХIХ в., принос за което имат както православни, така и католици. Хилядагодишнината от тяхната мисия сред славяните са добър повод за хърватския епископ Йосип Щросмайер, известен духовен меценат и българофил, да отправи молба към Папа Пий IX за извършването на проучвания, свързани с откриването на мощите на св. Кирил. Светият отец приветства предложението и разрешава археологически разкопки в базиликата „Сан Клементе“.

Инициативата е увенчана с успех през 1862 г., когато е открито предполагаемото място на гроба на св. Константин-Кирил заедно с уникалните раннохристиянски фрески, изобразяващи пренасянето на мощите на св. Климент от славянските просветители в присъствието на папа Адриан, целия клир и народ на Рим.

Няколко десетилетия по-късно, на 30.9.1880 г. е въведено и литургичното честване на тяхната памет в Римокатолическата църква на 7 юли от папа Лъв XIII, който в енцикликата „Grande munus“ отбелязва заслугите на светите братя за евангелизацията на Европа. Веднага след това, през 1881 г. епископ Й. Щросмайер инициира и първото честване в Рим на св. св. Кирил и Методий.

Над 1400 поклонници посещават базиликата „Сан Клементе“. Сред тях е и малка делегация от българи-униати, водени от архиепископ Нил Изворов. След четири години е открита и новата капела в базиликата „Сан Клементе“, посветена на свeтите братя, зографисана от художника Нобили.

Първото документирано официално честване от българите на 24 май в Рим е през 1924 г. по идея на проф. Любомир Милетич, председател на БАН и преподавател в Софийския университет, който учредява и „Комитет за уреждане отпразнуването на българския национален празник св. св. Кирил и Методий в Рим“. През юли и октомври 1925 г. Римокатолическата църква в България организира поклонничество в италианската столица и базиликата „Сан Клементе“, свързано с Юбилейната година. Ръководител на пътуването е новоназначеният апостолически визитатор в България архиепископ Анждело Ронкали, бъдещият папа Йоан XIII. На 12 октомври той извършва литургия на гроба на св. Кирил и произнася слово за заслугите на светите братя за България и за славянския свят.

Започва една дългогодишна традиция, която добива особено значение в най-новата история на културната ни дипломация. В началото на 60-те години във връзка с 1100-годишнината от евангелизаторската мисия на славянските равноапостоли св. Кирил и св. Методий, е поставен отново въпроса за издирване на мощите на св. Кирил от кардинал Амлето Чикояни, титуляр на храма „Сан Клементе“. Както свидетелства проф. Н. Милев, съществуват данни от 1380, 1588, 1622 и 1798 г., че те се съхранявали в църквата, под олтаря на Св. Доминик и са се почитали. Изнесени са в края на ХVIII век, за да бъдат опазени от бурните военни събития, които Рим преживява.

Проф. Леонард Бойл от Университета на Торонто се заема с тази мисия, която приключва през лятото на 1963 г. когато мощите на Кирил са открити в ковчеже с частица от кост с надпис: „Ex ossibus S. Cirilli“ („От костите на св. Кирил“), намерено в домашния параклис на стара аристократична фамилия в градчето Реканати на Адриатическото крайбрежие. На 15.11.1963 г. новоизбраният папа Павел VI излага скъпоценната реликва в Сикстинската капела пред двеста и петдесет архиепископи и епископи, които са дошли в Рим за Втората сесия на Втория Ватикански събор, с надеждата за заздравяване на връзките на Светия престол и всички славянски църкви. На 17.11.1963 г. мощите са положени тържествено в базиликата „Сан Клементе“ в построения от папа Лъв XIII параклис на светите братя.

Полага се една добра основа за успешните връзки на БПЦ и българската държава с Ватикана, установени с много усилия и от двете страни.

Продължилата през годините приемственост за отдаване на почит и прослава на светите братя е тясно свързана и с базиликата „Санта Мария Маджоре“, където през 868 г. за първи път в историята на Църквата св.св. Кирил и Методий отслужват литургия на църковнославянски език.

След освещаването на книгите им от папа Адриан II, той бива признат за равнопоставен заедно с гръцкия и латинския. При влизането в базиликата от дясната й страна се вижда паметната плоча на италиански и български, поставена от нашите сънародници.

Безброй са знаците и местата, свързани с ключови за българската история личности и събития, които се срещат по субективните маршрути на града. Недалеч от Пиаца ди Спаня в църквата „Сант Андреа деле Фрате“ почиват тленните останки на Петър Парчевич (1612 – 1674), подчинил живота си на една единствена кауза – освобождението на България от османско робство с помощта на католическа Европа. Заедно с Петър Богдан Бакшев, автор на най-ранната известна българска история, той посещава редица владетели и високопоставени църковни служители от Централна Европа с цел създаването на християнски съюз срещу османските турци.

Свидетели сме как свое и чуждо, национално и общочовешко хармонично съжителстват в универсалното градско пространство.

Сред монументите на знакови за световното изкуство, наука, музика и литература личности, срещу вила Боргезе, до Музея за модерно изкуство, откриваме паметника на патриарха на съвременната ни литература, Иван Вазов. Присъствието му ни напомня за далечната 1884 година, когато Иван Вазов заедно с Михаил Маджаров извършва своята 25-дневна обиколка из Апенините, плод на която е родената от личните му впечатления и наблюдения стихосбирка „Италия“.

На хълма Джаниколо, откъдето се открива една от най-красивите гледки към града е поставен паметникът на Капитан Петко Войвода. Разположен е на преден план сред плеядата от бюстове на гарибалдийци от всякакви националности. В близост е поставена и мемориална плоча от признателна Италия, чийто надпис гласи: „В памет на българските гарибалдийци, които със себеотрицание и героизъм воюваха за свободата, обединението и независимостта на Италия“.

За бродещия из този паноптикум пътешественик, градът се превръща в културен текст, изпълнен с митологеми на въображаемото, пространство за проектиране на културна памет и диалог между различни цивилизационни кодове и времеви пластове. Неслучайно, преминавайки през вратите на духовната метрополия, на летище Фиумичино, неговата първа среща е със статуята на Леонардо да Винчи, сътворена от талантливия скулптор Асен Пейков. Авторът е въплътил в нея вечното призвание на твореца за постигането на една висша хуманност, която да се превърне в универсално достояние на човечеството.

Именно на тази културна мисия е посветил дните си в Рим и именития ни сънародник, чийто живот би бил достоен за сценарий във филмите на Федерико Фелини, с когото живее на една и съща улица, емблематичната виа Маргута. В ателието му позират София Лорен, Ава Гарднър, Джина Лолобриджида.

От ръцете му са изваяни 16 големи паметници и барелефи и 1300 портрета, сред които статуята на Минерва пред университета в Бари, профилът на собственика на най-старото Antico Caffe Greco в Рим, скулпторите на Кенеди, папа Павел VI, Джорджо де Кирико, Масимо Бонтемпели, Алберто Савинио и др. Вградил трайно творчеството си в историята на града, Асен Пейков е единственият българин, чието име се споменава по време на литургията всяка последна неделя от октомври до юли в църквата Санта Мария ин Монтесанто на Пиаца дел Пополо. Тя е посветена на всички хора на изкуството, оставили вечна следа в културния слой на Вечния град. На негово име е кръстен и площадът Ларго Пейков, разположен срещу Колизея. Биографията му ни убеждава, че във вечния танц с другостта, чуждостта е орис, но и начало на творческо вдъхновение, условие за духовно възкресение. Затова не ни учудва и фактът, че скитникът на П.П.Славейков от „Сън за щастие“, който снощи: „огън стъкна, отпочина, /гря се недочакъл утро, /подрани и си замина“, намира именно в Рим пътя за достигане до безбрежните води на човешкото съвършенство. Лебедовата песен на поета е писана там, където духът си дава среща със символа на вечността:

„…и в Рим довърших аз таз моя сетня песен,

Далече в роден край мечтите си унесен –

В свещената земя, която аз възпях

И всичко онова, което преживях

Аз от дете до възрастни години в нея…“

П.П.Славейков, из „Кървава песен“.

Изстраданите думи на поета са едно вечно предизвикателство към странниците, призвани да намерят пътя към своето Аз в една непрекъсната игра за преодоляване илюзорността на битието, опит за съизмерване на несъизмеримото, в която Рим е един от търсените топоси на щастието и съвършенството.

Цялата история в снимки ще откриете в галерията:

(Всички снимки са от Wikipedia, за съжаление авторката не разполага със собствени автентични фотографии)