сайт за: ПРЕЖИВЯВАНЕ ПРИКЛЮЧЕНИя ПЪТУВАНЕ

ЕКО СЕЛЦЕ „АМАЗОНСКИ РАЙ“

Мария Радева

Втора част

За пропусналите или за припомняне епизодите са:

Част 1: Приключения в Амазонската джунгла

Част 2: Еко селце “Амазонски рай” <<читателю, тук си!

Част 3: Българските „конквистадори“ в Амазония

Част 4: Езерото Сандовал, край на епоса!

***

Ще спим в еко лоджа – бунгала, разположени в редица, – в парк, с прекрасна градина и обща постройка в началото на селището, което е помещение за хранене.

Посреща ни табелка с гръмко име: еко лоджи „Амазонски Рай“. https://www.paradiseyakari.com/

Амазонски Рай
Амазонски Рай

Мястото си има собствен кей. Не е петзвезден лукс, но е чисто, подредено, приветливо и поддържано от изключително мили, усмихнати и любезни хора.

Това ни е селището, пристан
Това ни е селището, пристан

Пристигаме точно за обяд. Трапезарията е огромна. Отвън има дървен чардак с хамаци и прозрачен бидон с вода. От там ще си наливаме в бутилките. Няма от къде да си купиш бутилирана вода. В селището липсва магазин.

Самата „магерница“ представлява голямо дървено помещение с покрив без таван  – виждат се гредите. С мрежи. Никъде няма стъкла по прозорците. Светът е директен. Няма прегради, по скоро са транспарантни. Чуват се различни езици. С нас има белгийци. За другите не разбрах, но тях определено ще запомня. (Млада жена, която непрекъснато пищеше и приятелят й трябваше да ходи след нея да разгонва насекомите…)

По повод на безкрайните писъци – водачката ни каза в прав текст: „Няма да крещите. Тук аз съм почивка. За вас ще се грижат опитни водачи. В безопасност сте, ако спазвате правилата. Спокойно споделете, ако има проблеми. Няма нужда да се пищи и да се нарушава спокойствието. Няма прегради. Всичко се чува от единият край на селището до другия“.

Храната е изобилна и включва първо, второ и десерт. „Натъпкваме“ се нечовешки. Общо мнение е, че това е най-вкусната храна, която сме опитвали до сега. Аз се отпускам и си хапвам от всичко, което после ще има последици…

Виждам два хладилника. Казват ни, че в тях трябва да си оставим всички продукти, което носим. Никаква храна не бива да имаме в помещенията си, защото ще пристигнат неканени и непознати гости от друг вид, които ако им замирише, ще преровят, разпръснат и разкъсат всичките ни вещи.

Спазваме правилата. Никой от нас не рискува. Свястна група сме.

Разполагаме с около час, преди да потеглим на първия си “поход”. Ще посетим „Острова на маймуните“, на няколко минути с лодка нагоре срещу течението на реката.

Слизаме и стъпваме върху напукана земя – а излизаме от водата… Много странен пейзаж. Предупреждават ни, нито крачка встрани. Трябва да вървиш само по пътеката. То като погледне човек, няма как и да стъпиш встрани, толкова е гъста растителността…

Маймуни няма да видим, но ще побродим по тесни пътечки из джунглата. Слънцето трудно пробива през листака, а растенията се протягат дружелюбно към пътя.

Прескачаме нападали клони и трупи, преминаваме покрай разнообразни треви, храсти и дървета със стволове и листа от всякакъв калибър. Кипи от живот: чуват се птичи песни, жужат насекоми…

Мястото ми действа едновременно зареждащо емоционално и изцеждащо физически. Част от мен иска да остане тук – в зеленото, в живота, в топлото, подчинен на ритъма на джунглата, на слънцето, на безвремие. И веднага се сещам за друго темпо, позабравено: особено труден за мен момент тогава, пък кога ли ми е било лесно –  и да не се връщам в мрака на София, подчинен на правилото, че трябва да бързаш постоянно, да се състезаваш, да изкарваш насъщния.

Обратно в лодките и към лоджата, под палещото слънце.

По лодките
По лодките

По реката виждаме лодка, в която се вози семейство. На носа дреме мъж, облегнат върху купища багаж. По средата майка преобува и почиства бебе, в края капитанът управлява двигателя. Тази мимолетна среща за пореден път отново ме навежда на мисълта колко е различен животът тук от всичко, обратно на “дома”.

Да, на мен може да ми е странно, да, на мен може да ми се струва, че тук царува крайна бедност. Ами ако хората всъщност са щастливи с това, което имат?

Ами ако мисленето, ценностите им са други?

Ако целите им са други?

Може би философията им за нещата е съвсем различна от нашата и моята призма за тях е неприложима?

Може би за тях щастието е нещо съвсем различно от моята ценностна система?

С тази мисъл отивам на обяд. Той е апетитен, макар, че си мисля, че в тази жега нищо няма да мога да хапна, – и красиво поднесен, но аз вече ям само ориз – всичко останало споделям с мъжете в групата. Гледам, че и други правят така. Явно не на всички е понесла храната. Прибягвам до дълбоките си резерви, които оставих в хладилника – сухари и обикновени бисквити. Веднага взимам мерки с медикаменти… Е, все нещо да се случи и то накрая. Мисля, че хранителният дискомфорт е от водата. Храната все пак е минала през топлинна обработка, и е прясно приготвена. Но водата, научена съм, че в такива места се ПРЕВАРЯВА, или минава през филтриращи системи, или трябва да е минерална и то бутилирана. А тази в прозрачната туба…. Вече си мисля само да се прибера обратно към цивилизацията.

Клип, заснет от Теодора Ботева, която през цялото време документираше нашите приключения:

Един от младежите беше се записал на среща с местен гуру. Трябваше да пие отвари и да се пречиства… Не го видяхме два дни. Но през нощта, пречистен, е бил на среща с шамана и там са правили ритуали. Отново са пили нещо. Мълчи. Според мене се били разни халюцигени треви, но знае ли човек?! С него споделих почти цялата си храна, защото той беше „озверял“ от глад. Отрони, че с други очи гледа на света.

Обратно в лоджата за презареждане с вода и потегляме на нощна разходка за наблюдение на каймани.

Едната страна на лодката никога не вижда каймани. Много е важно да уцелиш да седнеш от страната, която ще вижда земноводните. Аз съм от „правилната“ страна. За да накараме влечугите да се покажат – водачите пускат силни прожектори, които осветяват. Искрят очите на алигаторите… Някои са налягали по бреговете и ги тревожим с тази светлина. Бавно и мудно тръгват към водата. Не са големи: около метър. Метър и нещо. Има и бели… Или от прожектора ми се струват.

Кое да правя по-напред?! Да снимам, да гледам, да внимавам да не цопна във водата, където гъмжи от пирани?! Избирам да гледам.

Случайно вдигам глава към небето и ахвам. Сякаш черна бездна, огромна, бездънна, ме е похлупила. На нея ярко е начертан Млечният път, ширнал се над джунглата на една ръка разстояние.

Уникално! Сега разбирам, защо инките, а и пред-инските народи толкова са го тачили и превърнали в култ. Той присъства навсякъде. Ами, да – част е от заобикалящата ги природа. Ярък, светъл – сочещ вярната посока. Съвсем други гледки са над главата на пътешественика в тази част от света – звездната карта е непозната.

Понеже не излезе нито една „звездна снимка“ – компенсирам със залез на лодката.

Залезът на реката, в лодка
Залезът на реката, в лодка

Вечеря в лоджата и по леглата. Боже, тази белгийка не престана да пищи истерично… Все нещо й пречи, плаши и ужасява.

Имаме гореща вода (изненада!), гигантска хлебарка – така си я кръстихме, някакво огромно насекомо в банята (съквартирант!) и ток (супер лукс!). Токът тук е като в някой къмпинг – на генератор и достъпен в определени часове: вечер ни го пускат, за да се оправим за сън и сутрин по за час (което е повече, отколкото всички ние очаквахме). Предупредени сме и сме въоръжени с челници и фенери. Но също така сме предупредени да не се разхождаме вечер из лагера в неосветената част. Мъжделеят лампи по основните пътеки…

Пътеките в лагера по светло:

Лагерът
Лагерът

От лагера, пътека към джунглата

Пътека към джунглата
Пътека към джунглата

Леглата са покрити с балдахин. Живяла съм години наред в Азия и Африка и сме ползвали балдахин, но такова чудо не бях виждала.

Ужас! Просмукан от всякакви миризми на репаленти.

Господи, как ще вляза в леглото и евентуално ще спя… Имах чувството, че ще се задуша от миризмата. Реших, да дам своя принос – и обилно напръсках отвътре балдахина, много внимателно и здраво го подпъхнах под дюшека, защото знам, че дори миниатюрна цепнатина между леглото и матрака ще ми причини набези от местни насекоми.

Прозорците са заменени от мрежи за комари. Отново няма таван – греди и като че ли изглеждат много рехави… Ще издържат ли тропическия дъжд? Самите бунгала са над земята като наколни. Обособена голяма стая с две легла персон и половина всяко, шкафчета, и баня. Прилично.  

Освен мишката, която са видели да пробягва в трапезарията има разни насекоми, които срамежливо се опитват да превземат банята… Пак сме добре, защото двама души от групата си отглеждат тарантула в хамака. Навсякъде е пълно с мравки от всякакъв калибър, а нощем ни пеят с „цяло гърло“ цикади.

Не се плаша от насекоми, едри животни, змии и гущери, но изпитвам ужас от плъхове и мишки… Ние сме на чужда територия – натрапваме се на флората и фауната, и се опитваме да си извоюваме комфорт и територия… Но спазваме правилата им. Не ги закачаме, надяваме се на толерантност.

Единственото изключение на нетолерантност от моя страна са комарите, срещу които нон-стоп се пръскам с репелент. И странно, както винаги ме “ядат”. Тези са невидими, дребни, безшумни. Но нападат на ята. Много неприятно сърбят ухапванията, но аз имам и срещу това мазила… Е, не се ваксинирах срещу жълта треска. Но нямаше доктор, който да го направи. Дори с подготовка срещу евентуална реакция. Просто в моя случай не бива. Така че, Господ да ме пази…

Лягаме, утрепани от жега, влага и емоции се опитваме да заспим. И изведнъж всичко притихва и започва страхотна тропическа буря: дъжд, светкавици, гръмотевици… Порой… Да се не надяваш на нашия покрив. Нищо не протече, дори от отворите за прозорци… Дъждът вилня няколко часа. Спря изведнъж, сякаш невидима ръка пуска и спира потопа. Пороят освежи въздуха.

След дъжда настана нетрайна кратка тишина. Тогава усетих нечие присъствие, и май не беше едно. Започна едно топуркане, катерене по первази, греди – нагоре, надолу… Скачане по куфарите, дрехите, столовете, масата…

Вледених се. Не смеех да издам звук. Замижах, не исках да ги видя каквото и да било и за първи път в живота си не изпитах любопитство да светна фенера и да видя кой така свойски се разхожда из стаята. Сърцето ми лудо биеше… Моята съквартирантка също не спеше, но никоя от нас не издаде нито звук. Мълчахме напрегнато и ужасено. Последното аз…

Изведнъж вълната посетители се изнесе толкова неочаквано, колкото нахлу и настана нетрайна тишина. Никоя от нас не проговори…

Природата сякаш поуспокоена от дъжда, от лекия хлад, – заспа, но на разсъмване започна грандиозен концерт.

Джунглата се пробуждаше за новия ден и първо се чуха нестройни гласове. След това ме удари вихрушка от песни, крясъци, викове… Сякаш всичко що имаше глас се надвикваше.

Нямаше нужда да ни будят мобилните, настроени за 7 часа… Разполагахме с 30 минути за тоалет и бързо на закуска. Възбудени и окуражени от дневната светлина потънахме в догадки какво е дошло на среднощно парти в бунгалото?! Ако бяха плъхове не исках да знам… Щях да преплувам реката. Дано да са били маймуни… Но как са влезли? Дрехите и вещите ни бяха непокътнати. Добре, че не внесохме храна…

Цветя да искаш
Цветя да искаш

И така след обилна закуска – с американска палачинка, царевични питки и всякакви пресни еко храни, обилно полети със сок и пиршество от плодове тръгваме към навеса, където ни чака водачът. Днес отиваме в джунглата и езерото Сандовал.

Край на втора част. Има продължение….👀🎈

Всички снимки може да разгледате в галерия:

ГАЛЕРИЯ

ЕКО СЕЛЦЕ „АМАЗОНСКИ РАЙ“

Сподели с приятели
Share on email
Сподели по e-mail

АБОНИРАЙ СЕ ЗА Новите ни приключения