сайт за: ПРЕЖИВЯВАНЕ ПРИКЛЮЧЕНИя ПЪТУВАНЕ

На Цветница стана едно шарено и светло

Мария Радева

Странни места с още по-странни имена има в малката ни Родина.

Трасирам маршрута, по който рано в зори потеглихме на път.

Убедете се сами: Риша планина – Чокльовото блато, едноименен връх без „а“ накрая, пещерата „Светата Вода“ и Земенския манастир. От всичките така наредени, само последното ми говори нещо. Може би съм отсъствала от уроците по география?! Но имам чувството, че в България всеки баир е кръстен, и се води връх на планина… Дори чух, че планините в „огромната“ ни България били от 36 до 42 и се водят спорове за точната бройка. Силни сме в кръщаването. Какво ли правят жителите на няколко държави в Алпите, например?! Или в Хималаите?!

След безброй дни на студ, дъжд и сиво небе, на Цветница природата ни се усмихна. Напразно търсих през целия дълъг пролетен ден намек за облаче.

Ширнало се ярко синьо, просторно небе…

Така започна приключението от втората година на пандемията 2021. Първи опити за социални контакти, пътешествия и за сега присъединяване към еднодневните пътувания… Всеки решава за себе си, разбира се.

Знаете ли, че има водопад със странното име „Бучалото“?! Намира се в самия град Радомир, почти в центъра. Посреща ни с пълни бойни доспехи: дебит на максимум.

Изненада, най-неочаквано микробусът спря на улица и буквално пресичайки я, се слиза по стъпала… Озоваваш се сред красив парк, с детска площадка, малко езерце, мостчета…

И водопад, чиято вода се влива в левия приток на река Струма.

Бучалото
Бучалото

До оформената полу-сцена с много мъх и вечнозелен бръшлян има мемориална мраморна табела с изречение от пътепис на Иван Вазов “До Радомир”. А надписът е съдържателен и възторжен: “На края на града шурти от твърде високо студена вода. Това е знаменитият “Радомирски водопад”. Тая Радомирска Ниагарска”. Така може да пише само дядо Вазов. Непринудено, възторжено, патриотично. И ти става драго и мило.

Вазовата мисъл
Вазовата мисъл

Бучалото отми всички негативни мисли, загнездили се в главата ми. Отвя прозевките от ранното ставане и вече поободрена поех към Конявска планина и западния й дял – Риша планина.

Оказа се, че последната е дял на Конявската или Коньовската планина. И я няма в Уикипедия.

А Конявската планина се намира в Западна България, част е от Милевско-Конявската група във физикогеографската област Краище.

Краището пък е физикогеографска и историко географска област в Западна България и Източна Сърбия. Една много малка част – най-югозападната – попада на територията на Северна Македония.

Да обобщя от голямото към малкото: Краище е територия, на него се намира Конявската/Коньовската планина, неин дял е Риш планина с едноименен връх, който трябва да покорим – 1442 метра.

С една дума намираме се и ще обикаляме около Кюстендил.

Пътьом отскачаме до „езерото Байкал“. Всякаква прилика с най-дълбокото езеро и най-голямото в света – истинския Байкал – забравете. Старо име от времето на социализма в чест на българо-съветската дружба. Днес се нарича Чокльовото блато, от по-стари времена и на турски означава щъркел.

Със слизането видяхме голяма бяла птица, което оправда името на блатото. Но защо не го кръстят Щъркеловото блато?! Да е ясно за какво става дума. Чокльово?! Само чичко „Гугъл“ отговори на въпроса ми какво значи чьокъл…

Пролет. Закъсняла заради снегове и студове.

Дърветата плахо се опитват да напъпят и да пуснат малки листенца…

На ранина, гъстата напластена трева е цялата в роса. Между сухите блатни, полегнали треви се прокрадват свежи и любопитни връхчета коприва.

Моите очаквания да ми замирише на гнило и блато не се оправдават. Въздухът е кристално чист, чак „звънти“…

Водата сякаш е застинала. Синьото небе се отразява като в огледало. Ехти от птичи песни.

На цели 320 хра се е разположило най-голямото торфено находище в България. Торфът, добиван от блатото, казват, е по-лечебен от поморийската луга.

Правят се добавки и се използва за наторяване на растения.

Езерото е защитено от 1992 г. Има собствен сайт.

Благодарение на протекцията – районът е непокътнат, пълно е с риба, птици и със сигурност уникални растения…

Може би отново трябва да се дойде, но лятото.

Забранено е палене на огън, риболов, плуване, къпане и пускане на плавателни съдове по водата. На копане и добиване на торф.

Споделям още едно обзорно клипче. В You Tube канала има и други.

Ето го отново щъркелът. Литна. Последвахме го.

През улицата на един стълб за електричество съзираме огромно гнездо.

Бях се притеснила, че виждам само една птица.

В гнездото, го чакаше партньорът или съпругата….

Самото гнездо беше като малък амфитеатър, пълен с живот. Най-ниско в галериите трескаво влитаха и излитаха врабчовци-дребосъци.

„Балконите“ бяха заети от по-едър хвъркат свят, стори ми се, че видях лястовици. Или косове?!

 А, най-горе, на сцената, важно се разхождаха двойката щъркели.

Те грациозно и внимателно оправяха интериора на дома си.

Следва сесия от фото и видео от всички присъстващи на събитието.

Отново в микробуса и към крайната точка, която е село Буново.

По средата на кръстовище, може би мегдана, лежи дебело бяло куче. Толкова го мързи, че само леко си повдига главата, за да види кой толкова шуми в тази свежа ранна утрин.

Ято туристи, тръгнали да покоряват връх Риш.

Вървим към покрайнините му,  срещаме няколко ранобудни стопани, които ни пожелават приятна разходка.

От тук пътят е само нагоре – през широколистна гора, която дори не се беше разпъпила.

През карни полета – това е термин от геоморфологията, които обича да използва нашият водач Станой Арабаджиев – Тони. Районът е пълен с тях. Произходът на карите е свързан с активното разтварящо действие на валежните води върху оголени скали или на почвените разтвори върху коренната скала.

Те биват заоблени, гребеновидни, мрежести, разрушени. Когато площното им разпространение е по-голямо, се образуват карни полет.

Нагоре и все нагоре, през  Големия връх и връх Опетаница 1429 метра – какво ще кажете за името?!, най-сетни стигаме до нашата цел връх Риш, или Рони кръст. А защо се казва Рони кръст така и не научих.

Денивелация почти като да изкачиш някой алпийски първенец по земите ни, примерно Мусала от лифта нагоре, защото е 500 метра. Но усилията се възнаграждават!

Насладих се на невероятни гледки.

Времето – тихо, небето безоблачно и видимостта надалеко-далеко. Като на длан, погледът се зарея:  Рила, Витоша, Осогово, Влахина планина и безкрайното море от планините на Краището. Рила и Витоша бяха покрити със дебел пласт сняг.

Дано съм предала поне малко настроението и гледката от Рони кръст.

Не съм си представяла, че само на 75 км от София ще попадна на толкова чисто и диво място.

Никакви хора. Без боклуци. Само поляни, прекрасни гледки, син простор, видимост от планина към планина, та чак до Сърбия…

Дори, когато тръгнахме към Земенския манастир и попаднахме в букова гора, имах чувството, че вървим без път. От време на време, много рядко мярвахме край клон, дискретно маркиран с панделка от парцал, и това беше цялата маркировка на пътя.

И две табелки с маркировка бяла с жълта и черна черта. Някак „между другото“ поставени.

Срещнахме само надпис „Света вода“. Завихме рязко по много екстремен баир. Качването беше понякога на четири „крака“… Нямах време да гледам, усилията ми бяха насочени да не падна и да не се катурна по нанадолнището, от което ме делеше около 10 см.

И най-неочаквано се оказахме на малка площадка с импровизирана ограда от дъски, зад която се криеше пещеричка с несекващ извор със „Света вода“.

Влагате се просмуква през скалите и на чучури, като силен дъжд, се събира в красив каменен купел, обрамчен с дебел пласт зелен мъх.

Старите легендите свързват пещерата „ Светата вода“ с най-тачения светец и отшелник, небесния покровител на България – Свети Иван Рилски.

Странно ми се стори, аз знам само тази, която е над Рилския манастир. Доста далеч е от там.

Останахме да отдъхнем и да си налеем от водата. В Краище няма извори, трябва да носиш достатъчно вода за целия ден, защото районът е карстов.

Само като си представих как ще се връщаме, сега ще гледам надолу, непредвидливо не си бях взела щеките. Но имах възможност на два пъти да спра, за да дам път на другите и да зърна на отсрещния баир внушителните варовикови канари, надвесени над Земенския пролом на река Струма и останките на древния Зъмленград.

Крепостта Землънград, /те са били пет крепости/, се намира на десния бряг на р. Струма. Останалите руини от твърдината е оградена от три страни с меандри на реката, а непристъпните скали се издигат до 130 м над нивото й. Трябва да се отдели специално време и да се посети.

И така през гъста широколистна гора, която ми се стори безкрайна, стъпвайки по ланшна шума и никакви тревички – цяла вечност – вървяхме и вървяхме към края на нашата разходка: към един от най-значителните паметници на българската средновековна архитектура, строителство и стенопис – Земенският манастир ”Св. Йоан Богослов“. И микробуса.

Последните може би около 400 метра бяха много трудни – тесен улей, пълен с обли и остри камъни. Силно натоварва колената и постоянно трябва да си нащрек, да не те подкоси някой коварен камък на земята… Отразените в маршрута 16,30 км, ми се сториха 23… и си бяха изпитание за всички ни.

За съжаление стигнахме в музея-обител 10 минути след работното време – в 18 залостват вратата. Бяхме толкова разочаровани! Точно на Цветница!

Мисля специално да отида до Земенски манастир някоя събота или неделя. Да му посветя време. Църквата е от 11 век.

Имах уникално красив, чист и „адреналинест“ ден, пълен с приключения, гледки и весели разговори с приятели, които отдавна не бях виждала на “живо”.

Определено си заслужаваха усилията.

След такива преходи поне една седмица никой не може да ми развали настроението… Мускулната треска не влиза в равносметката. На сутринта гледаш с други очи на всекидневието. А след ден си като прероден.

Край

Всички снимки от галерията, можете да разгледате тук:

ГАЛЕРИЯ

На Цветница стана едно шарено и светло

Сподели с приятели
Share on email
Сподели по e-mail

АБОНИРАЙ СЕ ЗА Новите ни приключения