Реших да потърся птицата додо
Ако сте пропуснали първа част – тук!
Гледах разстоянието и прецених, че с умерено плуване ще стигна за около 45 минути и тръгнах. Не се обадих на никого. Което беше глупост и доста самоуверено от моя страна.
Но едно английско семейство на плажа ме е видяло. По-точно съпругът.
Леко се плуваше. Водата беше топла, никакви вълни, сякаш съм в езеро. Виждаш кристална тепсия пред и зад себе си.
Ето ме на отсрещния бряг. Стигнах за 45 минути.
Попаднах на бял плаж сред красиви палми в самия край на залива. Реших да се разходя из Рая и да потърся изчезналата птица ДОДО.
Може пък да имам късмет…
Историята на изчезналото додо
Додо (Raphus cucullatus) е изчезнала птица от семейство Гълъбови.
Додото е живяло на Маскаренските острови, които се състоят от Мавриций, Реюнион и Родригес. Всеки остров си е имал своя разновидност. Поради отдалечеността от Африка и изолираността му, додото е обитавало само Маскаренските острови.
Било е високо повече от метър, около 20 кг. Крилете му са били закърнели, а на тяхно място малки снопчета пера. И трите вида са притежавали масивни извити клюнове.
Додо го наричали португалците, а дошлите по-късно холандци са го нарекли дронт.
Додо е един от най-ранните примери на животно, изчезнало поради действията на хората. Станало символ на изтребването на видовете от човека.
Додото се е хранело с растения и семена. И не е имало врагове. На острова няма хищници. Докато един ден дошли хората…
Островите, открити от Педро Маскарена през 1507 г., се оказват удобна изходна точка за Индия. Попълвайки запасите си от храна, екипажите на корабите за късо време унищожават гигантските костенурки на архипелага, както и няколко вида тюлени.
Додото оцелява малко по-дълго.
За унищожението му освен корабните екипажи спомагат и заселените по островите домашни животни.
До края на XVII век на Мавриций не остава нито едно додо; последното е видяно през 1682 г. На о. Реюнион птицата просъществува малко по-дълго – до 1750 г.; на о. Родригес – до началото на XIX век.
През 1599 г. адмирал ван Нес донася първото живо додо в Европа. През 1638 г. е докаран втори екземпляр и е показван по панаирите. Имало е десетина препарирани екземпляра, но те са се изгубили през годините.
В Британския музей се съхраняват глава, крак и няколко пера от додо, а в Копенхаген – глава.
Запазени са също няколко рисунки.
В края на XIX век Джордж Кларк намира при разкопки в едно блато почти цял скелет от додо. По-късно с правителствено нареждане започват мащабни разкопки в същото блато и са открити още няколко скелета.
Сега те се намират в музеите на остров Мавриций.
Местните жители са използвали яйцата на додо за прехрана, което е допринесло за окончателното изчезване на птицата, защото тя снасяла само по едно яйце и мътела грижливо без да излиза от гнездото.
Партньорът се грижел за прехраната.
Така по белия пясък стигнах до края на носа. Не намерих унищожената преди векове птица. И попаднах на местни жители.
Бяха изключително дружелюбни…
Селото, до което стигнах, беше мизерия. Колиби от подръчни природни материали…
Починах и реших да се върна обратно. Беше минало може би час.
Сама сред кораловите рифове
И какво да видя?! Не бях преценила отлива. Бях тръгнала по време на прилив. Сега водата се беше оттеглила и ясно виждах пред себе си тъмните петна от коралови масиви, като острови. Те бяха може би на около 10–15 см разстояние.
Не мога да плувам над скалите – разстоянието е много малко, ако не преценя правилно, ще ме нарежат с остър нож, не мога да се върна.
Не бях предположила, че океанът пада или се надига с метри. Все пак съм израснала на Черно море и там приливите и отливите са други…
Бях съвсем сама.
Краката висят надолу и си в черна дупка. Не знаеш размера на кораловия риф.
Опитах се с внимателно напипване да се придвижвам, докато стигна до прозрачна вода, тогава започвах да плувам до следващото тъмно петно и нямах идея дали това ще има край или ще мога да стигна до моя бряг, до хотела изобщо.
Беше страшно. Никога не бях се чувствала така уплашена и неуверена. Но се стегнах. Бях сама и трябваше да се справя…
Успях да преодолея пространството за час и половина, а може би и повече.
Другият Мавриций
След няколко дни взехме колелета и решихме да се разходим из околностите. Съжалих.
Немотия. Нямат покриви, дрехите си сушат върху храстите. Няма канализация. Чутовен контраст между сиромашия и лукса, с който туристите разполагат.
Покрай брега имаше нещо като големи камъни, навътре във водата. Приближих се, за да разгледам… Оказаха се хора. Рибари. С нещо като кожуси.
От ранни зори се обличат като с палатка и застават навътре във водата и така стоят неподвижно накиснати почти денонощие. С въдица. Ако хване нещо, ще нахрани семейството си…
А природата е уникална. Островът предлага всичко, което искате да видите: планини, реки, долини, гори, езера и водопади.
В туристическия бизнес остров Мавриций е поставен наравно с Бали, Хавай и Бахамските острови. Това е любимо място за почивка на много холивудски звезди. И се смята за един от най-красивите и романтични острови в света. Може би затова е предпочитан от младоженците. В нашия хотел имаше няколко двойки, млади руснаци.
В справочници прочетох, че средната продължителност на живота е 70 години, отново най-висока за Африка. Че имат безплатно образование и медицинска помощ.
Но всеки пети мъж и всяка десета жена са неграмотни, на 110-о място в света са по този показател. Но държавата насърчава специално надарени деца и младежи да учат в чужбина.
Мавриций няма собствена армия. Има полиция, морска патрулна служба и полицейски специални части. Престъпността е ниска.
История и население на острова
А населението е мултиетнично.
Английският е официален език, а френският е широко използван в медиите и ежедневното общуване. Повечето жители говорят маврицийски креолски.
Остров Мавриций е открит през 1507 г. от португалски мореплаватели, като никога преди това не е бил населен с хора. Те обаче не проявяват интерес към острова. През 1598 г. островът става нидерландско владение. Холандците изоставят острова през 1710 г., а през 1715 г. идват французите, които го преименуват на Ил дьо Франс – Île de France.
Французите допринасят за облагородяването на острова – строят градчета. След това идват англичаните. В началото на XIX век британските колонизатори заселват роби и работници от Индия, които работят на местните захарни плантации. Техните потомци остават завинаги и така Мавриций е трайно заселен.
Франция официално предава Мавриций на Великобритания по силата на Парижкия договор от 30 май 1814 г.
Днес потомците с индийски корени представляват мнозинство – близо 70 процента от населението на Мавриций са именно от индомаврицийската етническа група. Останалата част от населението са креоли, китайци и хора от европейски произход.
Повечето маврицийци изповядват индуизма, стори ми се естествено, имайки предвид индийския произход на населението, около 30% се определят като християни.
През 1968 г. най-сетне е обявена независимостта на острова. И от тогава Мавриций се развива от икономика с ниски доходи от селското стопанство към разнообразна икономика със средни доходи, развивайки туризъм, текстилно и захарно производство, финансови услуги. Икономическата история на острова е наричана „чудото Мавриций“ и „успехът на Африка“.
Моите впечатления бяха доста различни от прочетеното…
Втори воден десант
Сприятелихме се с английското семейство и съпругата пожела да повтори моето приключение, да преплуваме отново залива, този път двете. Станах известна.
Тръгнахме. Да, тя плуваше добре, но закъсняхме, вместо планираните 45 минути стигнахме за час и половина. Но този път бях подготвена да избегна отлива. Бях информирана. Имах извлечени поуки.
Трябваше да починем, макар този път да не сме се разхождали по ивицата…
Мъжът ѝ се е притеснил и вече, знаейки къде сме, изпрати спасителна лодка.
Пристигна моторна лодка. Попитах дамата дали е изморена и иска ли да се прибере с нея. Тя отказа. Предложи ми аз да се кача на лодката, ако съм изморена. Но отвърнах, че няма да я оставя да плува сама.
И заплувахме. Отново час и половина.
Прибрахме се живи и здрави. Двете. Посрещнаха ни като герои. Истината е, че първият път изпитах ужас, а сега беше приятна разходка до края на залива и обратно, защото бях подготвена.
Рай на земята на осем хиляди километра от България
В спомените ми Мавриций е прекрасен остров, рай на земята на почти осем хиляди километра от България, с приказна природа, бедни жители и воден десант през залива.
Край.
Вижте повече за автора Додо тук
