сайт за: ПРЕЖИВЯВАНЕ ПРИКЛЮЧЕНИя ПЪТУВАНЕ

На лов за образи в Провансалската Венеция

АВТОР: ЕЛЕНА ГЕЛОВСКА

Санкт Петербуг, Амстердам, Копенхаген, белгийският Брюж и китайският Жоужуанг – много са градовете, на които се приписва сходство с неподражаемата Венеция.

Френският Мартиг по-скоро не се стреми към това, но клишетата на туристическите агенции го рекламират именно така – Провансалската Венеция.

Пъстрите фасади наистина донякъде напомнят за венецианския остров Бурано
Пъстрите фасади наистина донякъде напомнят за венецианския остров Бурано

Поводите са два

Гражданите на Мартиг предоставят първоавторството на  сравнението на Алексадър Дюма,  който казва, че  приликата на Мартиг с Венеция е  равностойна на това да съпоставиш  чаровна селянка с дама от висшето общество, „но е достатъчен един само царски каприз, за да направи от селянката царица”.

Това самочувствие  е подсилено десетилетия по-късно от  хита “Сбогом прованлавска Венецийо” от 1935 г. на тогавашната звезда на френската оперета Алибер.

Причината, очевидно, са многобройните водни канали, прекосяващи града, мостовете и островчетата, яхтените пристанища и, разбира се, житията на художниците – модернисти, които са го открили за изкуството, а след тях бързо са се прилепили и туристите.

Ловецът на образи – така критиката през първата половина на 20 в. е наричала френския художник-авангардист Раул Дюфи /1877-1953/. Роден в северния Хавър, той се премества в Южна Франция и в средата на 70-те си години и продължава да твори, вдъхновен от краските и уханията на Прованс.

Градът е удоволствие

Това, което ме мотивира да отида в Мартиг, всъщност бе доста далеч от баналната рекламна алюзия с италианския град. Бях въодушевена да се запозная по-подробно с творчеството на Дюфи – пърноначално импресионист, а в последствие фовист, кубист, авантардист, в края на живота си увлечен по декоративните изкуства и модата, създател на десени за тъкани. ( Разбира се :), копнеех да се снимам на фона на лодките и каналите).

 
Някъде бях прочела, че художникът изчезва във водите на Средиземно море една сутрин, излизайки да плува, какъвто му бил всекидневният обичай. Тази загадъчна версия за съдбата му  допринесе за романтичното ми настроение докато планирах да стигна до Мартиг. Впоследствие  тази информация не намери потвърждение,  но лъжлива или не, наложи отпечатък върху посещението ми там. Междувременно, докато планирах пътуването, Галерията за чуждестранно изкуство в София изложи негова рисунка като част от по-голямо представяне на европейски графици и така още повече ме амбицира да стигна до града – бил той провансалска Венеция, или не.



“Раул Дюфи е удоволствие”, пише Гертруд Стайн, главната защитничка на авангардизма (може би помните образа й от филма “Полунощ в Париж” на Уди Алън, изпълнена от Кати Бейтс).



Удоволствие е и самият Мартиг, в който попадаме очевидно в не най-подходящия за туристите  сезон – през февруари. Пътуваме от Марсилия с редовен автобус (взима се от автобусната спирка на гарата на Марсилия, цената в едната посока е 7 евро, пътуването е около час)


В града има модерен, огромен и вял, както изисква сезонът, туристически център, а умърлушените служителки ни дават карти на града и на въпроса  „où se trouve“ (къде се намира) се въодушевяват и сочат къде е къщата-музей на Дюфи. Това, всъщност, е частна колекция на меценат, който я е дарил на града и творбите на Дюфи заемат само една зала, бърза да намали ентусиазма ни служителка. След половин часова енергична разходка стигаме до музея и установяваме, че във вторниците – именно днешният ден, музеят почива.  Което всъщност би могло да се предположи, ако се мисли за отдавнашната традиция на европейските музеи  да почиват именно във вторник.   Не можахме да си отговорим защо не ни предупредиха  в туристическия център. Вероятно защото животът там извън сезона тече толкова вяло, че не си дават сметка за дните на седмицата.

Опитваме да преодолеем  разочарованието с информацията, че във всички останали дни входът е безплатен. Тъй като заминавахме за България на следващия ден  – сряда, си казахме, че ще се върнем (без да подозираме, че коронавирусът иде) и потеглихме на разходка из местната Венеция. Мартиг не даде отговор и на мъчещата ме дилема – дали да пътуваш в активния сезон, мачкан от останалте туристи, атакуван от амбулантните търговци и напълно пренебрегван от персонала на заведенията, или  да се насладиш на спокойствието на „мъртвия сезон“, лишавайки се от всякакво внимание и престоявайки гладен пред затворени врати и семпли витрини .

Огледалото на птиците

Туристическата точка, която никой няма право, а и възможност, да подмине в Мартиг, е т. нар. Огледало на птиците – плетеница от канали и суша, която формира романтични гледки, достойни за всеки семеен архив – стари, обрулени от вятъра, сурови рибарски къщи, пъстри, но избелели фасади, лодки, скрити на завет, мостчета, въжета за пране, кафенета с малобройни посетители. Прилича по- скоро на венецианския остров Бурано, но с не тъй ярки краски. Може би отново сравнявам несправнимото  – впечатленияти ми от Бурано са от юли-август, а в Мартиг  сме в най-семплия откъм цветове сезон, макар че мимозите вече съфтят.

Огледалото на птиците
Огледалото на птиците

Вижда се от пръв поглед, че тук не е мястото на разглезената аристокрация, а каналите са преди всичко рожба на търговски интерес.

Мартиг изобилства с популярните в последните десетилетия в Европа скулптури с „човешки мащаб“, каквато е композицията на  софийския площад „Славейков“, например . В София  поетите баща и син Петко и Пенчо Славейкови са поседнали редом на пейка, на която има място и за трети желаещ  да сподели компанията им. В Мартиг виждам фигурите на рибар с мрежа и неговата  съпруга, посетител на заведение и посрещащия го готвач….

В туристическия сайт на града пише, че през  летните месеци измежду каналите и полуостровите снове безплатна за гражданите водна совалка. Но като зимни туристи, а и по принцип, не намерихме нужда от какъвто и да било местен транспорт в притихналото градче. Всичко е на пешеходно разстояние.

Като се връщам мислено към заглавието си, установявам, че ловът ми на образи е бил по-скоро неуспешен, като изключим вялите служителки в туристическия център. Жителите се бяха напълно изпокрили, не работеха заведенията и магазините , единствено скулптурните фигури подсказваха за тукашния  живец. Но на връщане се засякохме на спирката с две много дружелюбни мюсюлмански жени, с които осъществихме светкавична комуникация, започвайки от разписание и цени, без да са ни потребни особени езикови умения.

Но нищо не научихме за ресторантите. Отправям ви предизвикателство кой пръв ще се добере до менютата и до залата на Дюфи.

ГАЛЕРИЯ

На лов за образи в Провансалската Венеция

Сподели с приятели
Share on email
Сподели по e-mail

АБОНИРАЙ СЕ ЗА Новите ни приключения