сайт за: ПРЕЖИВЯВАНЕ ПРИКЛЮЧЕНИя ПЪТУВАНЕ

ТРАКИТЕ – ЖРЕЦИ, ВОЙНИ И КУПОНДЖИИ

АТАНАС КРЪСТЕВ

(Размисли, навети от Средна гора)

***

Ако случайно сте пропуснали предходните части от поредицата “Средногорски потайности”, надникнете тук:

Първа част Средногорски потайности

Втора част: Копривщица – археология на духа

Трета част: Дар от Бога, (връх Богдан)

***

Утрото е влажно и студено.

Поемаме по пътя на юг през гъста смесена гора.

Преминаваме покрай разгромената сякаш от война четириетажна хижа Чивира, някогашен почивен дом на военните заводи в Карлово.

Вдясно Алексица, напред – билото на изток
Вдясно Алексица, напред – билото на изток

От края на гората сградата обглежда огромна равна поляна с размерите на няколко олимпийски стадиона. По средата й сюрреалистично е кацнал стар изтребител МиГ. Поставен е някога за развлечение на многобройните посетители.

Опустялото човешко обиталище действа потискащо.

Представям си орляците играещи деца, върволиците от планинари, вечерните огньове, чувам музиката и смеха, потракването на посудата в огромната столова, приглушен от разстоянието и мрака говор. От счупена тръба до входа се лее прахоснически силна струя вода. Това е единственото нещо, което се движи, като подчертава унинието от безсмисленото опустошение.

Продължавам към Старосел.

Колата подскача на първа и втора по настилка от едър чакъл. С чужда може и по-бързо. Тук-таме се отпускам на малките остатъци от асфалт, за да стисна още по-здраво зъби, когато бързо-бързо свършат. Край пътя както и по всички склонове на планината се извива шпалир от камари с дървесни трупи или по-дребно нарязани дърва за огрев.

Ерозията на човешката алчност и душевна мизерия с национални размери бавно, но сигурно изяжда чудната зелена мантия на планината. Нейните сенки, пълни с чудеса, се смаляват и свиват като пресъхваща в пустинята река.

Далеч от очите на хората, се извършва тайно масово убийство.

Към Старосел и траките
Към Старосел и траките

Чудя се кое получавам повече тук – радост или терзание.

Душата се дави в мътен водовъртеж.

Заклевам се, че ако имам власт, ще забраня дърводобива и бързам да напусна пустото бойно поле, в което мародери доубиват ранените.

След около час, малко преди Старосел широкият, искрящ южен хоризонт на Тракия сгрява погледа и разсейва душевния задух, натрупан в тежко ранената гора.

На около пет километра преди селото кола и тела се отпускат с облекчение на асфалта. Почти веднага се натъкваме на паркинга под Четиньова могила, в чиито недра хилядолетия се е стаявало едно от най-впечатляващите чудеса на древно-тракийската култура.

Храмът е бил скрит векове под висока могила и заема царски най-представителното място в подножието на планината. Пуснат оттук, погледът облита цялата низина и с лекота присвоява всичко под себе си.

Мащабите на светилището, а в последствие царска гробница, както и многобройните обредни елементи наоколо, го определят като култов комплекс с централно значение за целия средногорски район. 240 метра обиколка, 20 м. височина, 5000 каменни блока ограда, всеки един с тегло от около половин тон, свързани с метални скоби, запечатани с олово, са изходни ориентири за размерите. В южната лицева част на могилата е разкрит монументалния вход. Импозантно каменно стълбище води към вътрешността. След него величествен коридор, дълъг десет и широк шест метра, възлиза под наклон към преддверието.

Душата на посетителя е стисната от странични петметрови стени, грубо издялани със сурова красота. Доведен под конвой до фасадата на преддверието, погледът се отпуска от мекото излъчване на фино огладените и идеално подредени блокове от зеленикав вулканичен туф. Респектиращият ефект от тази възходяща градация, водеща покорените сетива нагоре и навътре, подготвена така за тържествената кулминация в храмовата камера, е майсторски режисиран.

Материалът на фасадата е внимателно подбиран, добиван е на не по-малко от двадесет километра, най-вероятно от кариери край Стрелча.

Долавя се пестеливата праволинейна дорийска естетика, но още по-изчистена и сдържана, по един съразмерно витален и уважителен към смъртта начин. Преди да пристъпи в светилището, погледът се отпуска съвсем от нежната орнаментика по рамката на входната врата. Три плоски светли ивици откъм отвора го подготвят за ефирния пластичен фриз, представляващ тънка верижка от подредени една върху друга яйцевидни полуелипси.

Свободният, елегантен замах на перфектната му изработката – символ на живота и плодородието, подчертан за десерт от игрива лъкатушна ивица меандър, оцветена в червено и синьо, хвърля закачливи оптимистични нотки в респектиращия ред на огромните камъни на градежа.

Смърт и живот в едно цяло, а не драматично разделени и полярно чужди един за друг.

Смъртта за траките, за които задгробният живот е бил почти толкова жив и реален, колкото земния, не е била така потискаща и страшна както за съвременния агностичен, повърхностен човек, който приема с безразличие да остане една драматична случайност в миниатюрната рамка на биологията си.

Въпреки значително по-краткотрайната продължителност на земния си път, древните са го преминавали със замах, по-жизнерадостно и пълнокръвно, като част от несекваща река, идваща от и вливаща се в отвъдното, без да прекъсва и променя силата си.

През огромен двукрил каменен портал,  след преддверие и втора еднокрила каменна врата се е достигало до най-вътрешната част. От внушителните двери от около седемстотин килограма всяка са открити части, вероятно натрошени ритуално при превръщането на храма в гробница. В каменния под личат дълбоките дъговидни жлебове, по които вратите – каменоделна имитация на дърво с масивен железен обков – са се плъзгали при продължителната употреба на постройката като храм.

Същинското светилище е кръгло помещение, захлупено с конусовиден купол. Каменният цилиндър е ограден с десет жлебовани псевдоколони с капители в дорийски стил. Те сякаш подпират конусовидния капак, чиято основа представлява двоен пръстен, гравиран фино и изписан с видими още минерални бои в основните за траките цветове на универсалното триединство:  небесно царство – син, земен живот – червен и подземно царство – черен. Според откривателя на комплекса проф. Китов, кръглото култово помещение е превърнато в последствие в гробница на легендарния цар на одрисите Ситалк.

Величие, простота и изящество, което спира дъха с размаха, техническото и художественото си съвършенство.

Сякаш осъзнали, че с този шедьовър, древните ни предци са затворили някакъв кръг, постигнали са кулминация, чието повторение е било невъзможно или светотатствено, са погребали великия си владетел в сърцето на храма и са го скрили в земята завинаги като принос към вечността и нейните владетели – боговете, в какъвто се е превърнал и погребания цар, на които единствено се полага да се разпореждат с това, вдъхновено от самите тях творение.

Неизбежно е сравнението с днешния човек, чието величие се измерва предимно с големината на неговото всеядно любопитство и грубо присвояване на всичко създадено преди него.

Наред с респекта пред смайващите археологически открития и вълнението от досега с хилядолетната история, се промъква неудобният като камъче в обувката въпрос – защо въпреки волята на създателите му изравяме така безцеремонно това, което е нарочно скрито в стремеж за сакрална интимност?

Имаме ли право да прехвърляме костите и свещената памет на други хора просто защото са живели много отдавна на същата земя и правата им са погасени по някаква историческа давност, изтичаща единствено в полза на живите?

Вандалите са ясен случай. Въпросът ми е за тези, които ровят „научно“ с подкрепата на обществото и държавата. Сякаш науката и ненаситната потребност от горди експонати за националната витрина те правят по-малко мародер и натрапник? Има нещо гнило в това и не се чувствам удобно. Може да изглежда пресилено, но ме е срам и си пожелавам спонтанно да направя нещо за паметта на тези хора, да им се извиня някак си, че и аз с тълпата търкам с маратонките си и скверня техния олтар.

Ревнив, Хелиос ни мами навън
Ревнив, Хелиос ни мами навън

Ето как се дозабърка средногорската бъркотия, начената в Копривщица.

Списъкът с неразбрани и сигурно обидени деди набъбна.

И докато в такова настроение предпазливо излизам сам от сумрака на неосветеното вътре подземие, сякаш ми се счува вледеняващ сърцето шепот – „Чакай, чакай! Къде бързаш?!“,  а невидима ръка натежава на рамото ми… Хе, хе, хе! Смешно, а?

Все пак удоволствието и тръпката в атмосферата на тази поразителна архаична красота като че ли надделяват угризенията на съвестта и предлагат утешението, че сенките на строителите изпитват обичайното за човека суетно задоволство от възхищението, което са предизвикали със своя шедьовър. А и, знае ли човек, за няколко хиляди години може пък толкова да им е доскучало, че да се зарадват и на извънземни, каквито безспорно бихме им се сторили?

Околността е гъсто осеяна с подобни обекти, които очертават богослужебно средище на развита царска цивилизация.

Мащабите на древнотракийското присъствие тук са значително по-големи, отколкото на други места из страната. Дори в т. нар. Долина на царете край Казанлък няма такава концентрация. На самата Четиньова могила са открити много други религиозни артефакти, което я доказва като епицентър на култовата дейност.

В свещената територия на метри от крепидата е погребан друг тракийски владетел, наоколо са открити скални олтари и жертвени ями. В най-високата част на могилата от северозапад е съществувала голяма добре запазена до днес винарна. Употребата на вино, и то съвсем не само символично, е съпътствала неизменно свещените обреди на траките, поради което тази слънчева религия естествено се е радвала допълнително на голяма масовост и честота на отделните ритуални сесии.

Слушам екскурзоводите, чета информационни табла и брошури, ровя интернет, потъвам в информация. Фактите са безкрайно интересни, но това ме отклонява от съзерцанието, което намирам за подходящото състояние във всеки храм.

Боря се с описателния, веществен език, търпя го само донякъде, но в крайна сметка предпочитам азбуката на поетичното и символното. Науката е способна предимно да драска по повърхността на тези метафизични тайнства, посредством безжизнената си куха терминология с дъх на формалин, без да ги достигне.

А аз изпитвам нужда преди всичко да възприема, да запазя и предам, доколкото това е възможно, впечатлението, внушението, вълнението и насладата. На въздействието, което са търсели строителите и свещенослужителите на тези магични чудеса. На един видим свят, конструиран изцяло около невидимото като преклонение пред него.

Колкото и материални да сме, дали ще изпитваме задоволство, ако си представим как някой след хиляди години се рови единствено в гроба ни, в остатъците и отпадъците от бита ни, взема размери, датира и класира и съди за нас единствено по тях, а не се пита какво сме мислили, мечтали, какво ни е вълнувало, пред какво сме се прекланяли?

Дали няма да предпочетем този бъдещ някой да се опита да разгадае истинското послание, което човекът изпраща на света и поколенията след себе си и което се пише с душата, а не с тялото и неговите инструменти?

На сянка край могилата
На сянка край могилата

Естетическото превъзходство на одухотворената древност над прагматичната съвременност стъписва и смирява. Настроенията, които те обземат тук са подобни на тези, останали само в приказките и добрите приключенски романи. От древните камъни извира сила и вяра, непозната сега. Какво ли вдъхновение е нужно, за да въздигнеш такива внушителни и въздействащи монументи с голи ръце?!

Да ти се довладее, като гледаш оттук
Мегалитно съоръжение

След това пространствено лирическо отклонение към дълбините на древността по нашите земи, авторът Атанас Кръстев поема към Кози грамади.

И това е четвърта част, пред-последна.Всички снимки от галерия са тук

Довиждане
Довиждане
ГАЛЕРИЯ

ТРАКИТЕ – ЖРЕЦИ, ВОЙНИ И КУПОНДЖИИ

Сподели с приятели
Share on email
Сподели по e-mail

АБОНИРАЙ СЕ ЗА Новите ни приключения