сайт за: ПРЕЖИВЯВАНЕ ПРИКЛЮЧЕНИя ПЪТУВАНЕ

ТРЯВНА

АВТОР: АТАНАС КРЪСТЕВ

Или трета приказка по Великден

От Боженци предприемаме поредната авантюра.

Тръгваме за Трявна напряко по тесен коларски път през стара букова гора.

Изкушени сме от тайнствения лес и краткото разстояние, с което ни подмамва картата и колата, която ужким минава навсякъде.

По пътя преодоляваме с голям зор няколко огромни и неочаквано дълбоки кални локви, през които само аз преминавам с отворени очи и след няколко километра се изгубваме. Джипиесът, както почти винаги, не помага.

Онче-бонче и хващам левия път.

Естествено, после се разбира, че е трябвало да хвана десния.

През яки трънаци и по-рядка гора навлизаме в безлюдна махала.

Следвам източните отклонения и изведнъж с облекчение, като картофи от скъсан чувал внезапно се изтъркулваме на асфалтов път недалеч след Боженци.

Оттам по асфалта, навигацията е по-услужлива.

Избираме пак непознат път през малки селца и махали.

Редуват се звънки като хлопатари и хрупкави като майска паша имена – Трапесковци, Черневци, Редешковци, Кметовци, Харачерите, Беломъжите, Горни и Долни Върпища.

Душата пие от омайните билки на тайнствения древен език и чудните гледки.

Най-накрая под Царева ливада обръщаме на юг и през друг един буков гъсталак превземаме заобиколената отвсякъде с гори и планини Трявна.

Зад природните крепостни стени градчето се е разположило съвсем удобно в просторна и равна речна долина.

През неугледната индустриална зона, обичайна рана на почти всяко българско селище, бързаме към центъра, за да отпуснем тела и погледи сред  възрожденската му хармония.

На кафе с пясък на старинния площад, предназначен за нормални хора, а не за индустриален пролетариат, състоящ се предимно от зорлем огражданени селяни и всякакви други случайни човешки навявания, се опитваме да се отърсим от виденията на ръждивите фабрични грамади, потънали в бурени и купища дегенериращи отпадъци.

Този мръсен, болестотворен лишей по снагата на снажното тревненско дърво осакатява чувството за цялостност, хармония и ритъм на всяко нормално човешко обиталище, особено на старите възрожденски средища.

Брутално разминаване на ценностни системи на различни епохи и по-скоро обезценяване на автентичното и неговото обезобразяване от бездушната и безмозъчна сила.

Единствено положително нещо е усещането, че тези гигантски мутанти на тъпата горда амбиция, ръждясали, порутени и безжизнени са грохнали в краката на естеството, на нормалността и на присъщите на човека по-скромни съотношения в света.

Но горещото кафе, слънчевият ветрец и бистрата тишина под часовниковата кула отмиват лошите мисли и се отпускаме на припек. С непреодолимостта на вроден навик погледът започва любопитно да шари по фасади и лица.

Освежени, ръшваме из разноцветната чаршия.

От широко отворените дюкяни извират всякакви форми и цветове –дрехи, сувенири, картички, накити, дрънкулки всякакви. Входовете на заведенията за бързо хранене и тук са като кошери – медоносни туристи откъде ли не кацат и излитат с весело бръмчене на различни езици.

Шарени групички от неразгадаема смес от гости и местни жители, видимо без някаква неотложна работа, са напълнили пейките, стоят или просто се шляят насам-натам. Деца в нови дрешки, празнуващи рожден ден, са накатерили ярка въртележка, гонят се и се цапат почти като в реклама на перилен препарат, викат колкото им глас държи, опиянени от празника, слънцето и неизчерпаемата си енергия.

Преминаваме каменния мост, който ни издига на високия си гръб в средата и сякаш така заедно с погледа възвисява и духа ни.

Сред отраженията на пъстроцветните сгради по брега в чистата пълноводна река Осъм отдолу, се щурат възбудени мрени, която се борят за парчетата хляб, която минувачите хвърлят отгоре.

Целият този радостен пролетен свят се купчи под скромната, но елегантна егида на извисяващата се в синевата часовникова кула.

Тя властва над градчето, но не със страшната сила на готическа катедрала, а е прикътала около себе си многообразието на чудното чисто въображение на възрожденските строители с нежността на квачка към пиленца.

Малките, уязвими български селища, не са имали възможност да се превърнат в напрегнати средновековни бастиони, а, приели съдбата си да бъдат лесна плячка на безчинствата на времето, смирено, но жизнерадостно са отпуснали гиздавата си снага, сякаш казват – какъв друг избор имаме – ще се отдадем на живот и щастие, колкото и да са кратки и чупливи, пък да става каквото ще. Друго не се предвижда.

Но докато почти навсякъде из градчето усещаме възторжената възрожденска атмосфера отвън, само чрез нейна външна премяна, провокираща въображението с цветовете и изящните игриви  контури на сградите и улиците, в запазеното възрожденско училище влизаме в неговото сърце и ум, в лоното на изгубеното време, за което фасадите само загатват.

Въобразяваме си, че го откриваме за малко в топлите му автентични следи, докато сядаме по чиновете на нашите невидими деца-прадеди, забавляваме се със строгостта и архаичния език на правилата за поведение, които с цялата си тържественост и страховитост, ни умиляват с усещането за огромната сила на чистотата и морала на времето, на едни други хора, които наивно, но с болезнена искреност са вярвали в съвършенството, постигано чрез вяра, знание, упорит труд и честност.

Портретите на лицата от това време в друго помещение на музея излъчват именно тези сякаш забравени днес прости, но с нищо незаменими думи – вяра, надежда, любов, достойнство, чест. А колко е било забавно и интересно времето за тогавашните му собственици, може да се усети сред колекцията от стари часовници, за които то сякаш е било наслада, време, богато на труд, мечти и оптимизъм.

Нещо много различно от пропагандата на патриотарския историзъм, който държи да сме потомци на мрачни роби, стиснали мъченически зъби сред нескончаеми адски изтезания.

Експозицията на художника Димитър Казаков – Нерон в западното крило е интересна сама по  себе си, но се усеща като странно отклонение от общия тон на автентичност, приютена в старинната сграда от камък и дърво, внезапно отстъпление от общото звучене, от точката, в която ни насочва цялата останала част от стародавната машина на времето.

Може би гениален плач по изгубеното време?

Летящите самодиви, лазарки и всякакви други смущаващи женски силуети, преодолели успешно и красиво гравитацията, в крайна сметка сякаш се помиряват с тукашните кротки духове на по-строгата, проста и делнична естетика на Възраждането.

Ако килийното училище е сърцето на града, то старинната църква св. „Архангел Михаил“ е душата му.

Не си видял, разбрал, не си прегърнал докрай Трявна, ако не си потънал в хладния средновековен сумрак на каменния ноев ковчег към отвъдното, не си изтрил погледа си с тъмното кадифе на опушените й сводове, не си усмирил сетива и мисъл, разпалени от жаркото слънце и световната глъч отвън, не си ги освежил с мехлема на мистичната й всемирна тишина и чувство за неземна сигурност.

Построена през ХІІ в. от братята Асеневци, в края на ХVІІІ е изгорена от кърджалиите. В началото на ХІХ век е изградена наново.

Като повечето такива сгради от това време голяма част от вътрешния й простор е открадната от недрата на земята, където е вкопана с около метър и половина.

Патетичната история за подтиснатата религия, натикана под земята от поробителя, разказвана с мазохистичен възторг навсякъде от гидове и разнокалибрени патриоти може да се разкаже сигурно и тук.

Как турците са снижавали самочувствието на робския народ, като са смалявали църквите му, за да не надминават боя на този или онзи паша, на кон или спешен, с чалма и без чалма. Не знам по каква мярка е строена тази църква, но е наистина много ниска спрямо по-късните образци от ХІХ век, на око – около четири метра до стрехата. Мисля си обаче, че от това вярата на нейните строители и поклонници не само, че не е загубила, а е спечелила.

Дори да е резултат от потисническия нагон на грубата сила на владетеля, намерението за деградация и подчинение на чуждата на властта вяра, това, според мен, е оказало в действителност голяма услуга на вярващите. Така челото на храма е сведено, и с това сякаш заставя и цялото паство да се сведе, да падне на колене в най-присъщата за християните поза – на смирение и почитание на Господаря на смирените, на нищите духом, на бедните и болните, а не възправено високо в гордата поза на господарите на този свят.

Вавилонският напор на огромните катедрали на огромните църкви по света, съревноваващи се за внимание и власт с държавата, опитващи се сякаш да заместят Бога със себе си, тук напълно отсъства.

Тук вярата е сама, без щита и меча на светската власт, дори притеснена от нея.

В резултат на това храмовият й образ е добил нормални човешки размери, съответни на нищожния в сравнение с Бога човек, място за поклонение на разкайващия се и молещ прошка грешник, страдалец при страдащия за него Христос.

Този Архангел Михаил тук ми изглежда по-близък някак си до библейската картина на Спасителя с една риза, проповядващ под открито небе, по-достоверен, по-истински, място за по-чисто, искрено и неподкупно поклонение.

Отвън сградата наистина не възгордява, по-скоро стопля с простота си, която излъчва усещане за близост, чувството, че си добре дошъл. По-ниска е в сравнение дори с по-късно построените домове на тревненските търговци, та недалеч от нея виждаш целия плочест покрив. Той не превзема небето с шеметни кули и пронизващи го каменни стрели, а кротко се е привел в неподвижно благоговение, подобаващо на истински праведник и нищ просител, съзнаващ великото послание на благовестието, че кротките ще наследят земята.

Напускаме Трявна и с нея ефирния архипелаг на възрожденския дух, смирено коленичил в полите на Габровския Балкан – крехка древност, обградена от една случайно изникнала без всякакъв естествен преход безлична модерност, самата тя паметник на греховете и безумствата на наследниците.

Минало, което крее под музейна стъкленица като последен екземпляр от рядък вид екзотично цвете, красиво, но далечно и обречено, като наивна икона, потъваща в мрака, поглъщаш гаснещите свещи след края на вечерната великденска служба.

Край на приказната трилогия…

Великденски снимки от китна Трявна може да разгледате тук:

ГАЛЕРИЯ

ТРЯВНА

Сподели с приятели
Share on email
Сподели по e-mail

АБОНИРАЙ СЕ ЗА Новите ни приключения