сайт за: ПРЕЖИВЯВАНЕ ПРИКЛЮЧЕНИя ПЪТУВАНЕ

УЛИЦА „МОСКОВСКА“ И УЛИЦА „ГЕОРГИ РАКОВСКИ“

ДАРИНА ВАНКОВА

Из Софийските кръстопътища. Втора част.

***

Ако случайно сте пропуснали защо се нарича тази рубрика Софийски кръстопътища – на правилното място сте! От тук започва разказът на Дарина Ванкова – хроникьор на старата ни София.

***

Тяхната среща символизира четирите посоки на всяко пътуване през времето и пространството. От миналото към бъдещето, от изтока и севера към запада и юга.

Улица „Раковски“, дълга и разнолика, пресича центъра на града от север на юг. В северния си край тържествено заглъхва край оградите на няколко посолства, а в южния се влива в бъбривото ежедневие на крайгаровия квартал.

Тя сякаш предлага всичко, което има в София – административни сгради, банки, болница, музеи и театри, училища и магазини. По тротоарите й бързат пешеходци, до тях звънят тролеи, автомобили прегракнало кашлят сред поредното задръстване. Улицата е натоварена с ежедневие и нейните обитатели рядко се замислят за истинската й ценност и за значението й в столичния живот.

Улица Георги Раковски се изкачва към срещата си с улица Московска, в перспектива
Улица Георги Раковски се изкачва към срещата си с улица Московска, в перспектива

Преминала пред замислената статуя на Яворов, прекосила площад „Славейков“, тя плавно се стича към „Театралната академия“. Отпред няколко студенти флиртуват, пушат и тайно мечтаят за звездните си мигове на актьори. След години, малко по-нататък, в театрите, те ще получат първите си уроци за среща със зрителите и с превратностите на артистичната кариера.

В градинката по-нагоре, до трагично разцепената статуя на Стамболов, няколко деца ближат сладолед, който щастливо капе върху чистите им дрешки. А двама бродяги на съседната пейка ги гледат и си спомнят времето, когато те самите са били малки момчета и са ухаели на семейство.

След това улицата задъхано поема нагоре, кимва надясно към Военния клуб с неговата уж пищна, то някак строга фасада, леко намига на Руската църква и на кубето й, блеснало зад плачещата върба отпред и вече е готова за едно от най-важните си кръстопътища.

Кафенето на ъгъла
Кафенето на ъгъла

Когато „Раковски“ опира до „Московска“, тя утихва, за да се опита поне малко да изглежда официална и достойна за срещата си със старата дама на софийските улици.

По „Московска“ хората рядко бързат. Красивите сгради и историческите паметници уталожват суетата и налагат тържествен ритъм на градския живот. Служителките от Столична община забавят почукването на токчетата си, децата тихо играят в малката градинка. Дори двамата депутати от различни партии, избягали като ученици от заседанията на Народното събрание, сговорчиво пушат дебелите си пури в кафенето на ъгъла и се опитват да си спомнят защо, за бога, са спорили преди малко.

Кръстовището на двете улици е все пак отбелязано от Столична община, за разлика от много други
Кръстовището на двете улици е все пак отбелязано от Столична община, за разлика от много други

Ако ги има, шумни са само туристите. Тези вечни световни хулигани са готови да видят всичко, да го снимат, да го забравят и след това да развеят потните си тениски към следващата забележителност.

Понякога са шумни и младоженците, които обичат да идват за сватбените си снимки наблизо. Белите рокли на младоженките милват тротоарните плочи, замаяните гости позират с неловки усмивки, а фотографите се опитват да уталожат цялата суматоха, прицелвайки се с дългите си обективи.

Дори и при пандемия хората пътуват. Самотен турист снима чешмата в градинката му църквата Света София и паметника
Дори и при пандемия хората пътуват. Самотен турист снима чешмата в градинката между църквата Света София и паметника

Тук „Раковски“ и „Московска“ се събират, прегръщат се и отново се разделят. Както, вероятно, точно под тях са се разминавали античните пътища на Сердика, а после и прашните османски друми. Ако постоим тук тихо и спокойно, можем да доловим пулса на мястото, на което хората са се срещали векове наред. Навярно, така ще бъде и в бъдеще. Ние винаги ще пътуваме по четирите посоки на света, ще кръстосваме съдбите си и в душата на някой град ще оставяме отпечатъците на своите постъпки, идеи и надежди.

БЪЛГАРСКИЯТ ПОЕТ

Името на коларя е някъде в историческите архиви и добросъвестните историци отдавна са го потърсили. Но ние нека да го наречем Димитър.

След толкова години, прекарани сред биволите, Димитър неусетно беше заприличал на тях. Набит и тежък, той говореше малко, обмисляйки всяка своя дума. Хората инстинктивно се страхуваха от него, сякаш стаената му флегматична сила можеше внезапно да се пробуди и яростно да въздаде справедливост или отмъщение.

Дъждът току що беше спрял да роси, но облаците се скупчваха на запад от Витоша и един от тях, най-тъмният, най-надвисналият на хоризонта, тревожеше Георги. Ако небето продължаваше да излива влажната си благословия по шопските поляни, придвижването щеше да се затрудни още повече.

Паметникът на Иван Вазов
Паметникът на Иван Вазов

Биволите и без това теглеха колата бавно. Издуваха мускули под дебелата си кожа, белите им чела бяха сведени упорито надолу и почти не поглеждаха встрани. Знаеха, че няма от какво да се страхуват. Никое животно, дори освирепяло от глад или страх, не би ги нападнало. Нито пък човек би нарушил монотонния ритъм на стъпките им. Сякаш бяха свещени.

Само Димитър беше техен господар. Той можеше да ги подкара, да ги спре, да ги сгълчи и дори да ги удари. А те му се подчиняваха особено тогава, като да разбираха мисията си през онези дни.

Той най-напред потупа с длан хълбока на първия от шестте бивола, по-скоро умолително, отколкото ядосано. После мина назад, към колата със скалата. Този огромен десеттонен камък едва помръдваше по подножието на Витоша, с труд откъснал се от естествената прегръдка на планината, на път към центъра на града.

Димитър се опря на морената и се опита да я тласне напред, с напразната надежда да помогне на биволите. Бързаше. Това парче гранит, загладено от хилядолетни ледници, покрито с мъх и петна от лишеи, трябваше час по-скоро да пристигне в София.

Там го чакаше гробът на един поет. Човек, който бе успял да вложи в душата на народа си нещо толкова силно, като благородната мощ на биволите, мъдро и добро като любовта на коларя към неговата работа и непреходно като витошката морена. Иван Вазов.

Днес скалата е частично потънала в меката земя и скромният надпис на нея приканва посетителите да се приведат, за да го разчетат. Така, волно или неволно, всеки свежда глава пред паметното място.

Скромният надпис на скалата
Скромният надпис на скалата

Иван Вазов издъхва на 22.09.1921 година, на 71 годишна възраст. В 1926 година е организирано пренасянето на витошката морена. За целта е бил изграден четирикилометров път, по който шест бивола са теглили колата с 2.5 м високия и 1.5 м широкия камък в продължение на 18 дни.

Паметникът на Вазов е поставен през 1956 година в градинката пред църквата Света София, докато гробът му е встрани, зад червената стена на църковната сграда и е скромно приютен под няколко дървета.

Така, на улица „Георги Раковски“ е сякаш целият му живот, неговият дом, гроб и паметник.

Паметникът на Иван Вазов отблизо
Паметникът на Иван Вазов отблизо

Толкова много неща са казани и написани за Иван Вазов, от академиците в здрачните им кабинети, до децата зад чиновете в класните стаи, че е почти светотатство да имаме самочувствието да споделим нещо свое. Все пак, нека се осмелим.

Мисля, без самомнението на откривател, че значимостта на неговото творчество не се изчерпва само с броя и обема на различните му произведения, сами по себе си достатъчно впечатляващи.

Всяка национална култура има нужда от две основополагащи книги, каквито са „Илиада“ и „Одисея“ за европейската литература. Те са онзи сложен комплекс от идеи, ценности, сюжети и сентенции, който е вечният извор на националния дух.

Когато е написал Под игото, Иван Вазов не е създал просто един роман, макар и четен и обичан от всички българи. Това е книга с много по-мащабно значение от който и да е, дори гениален роман. Това произведение е българската „Илиада“, която възпитава и оформя милионите жители на тази територия именно като българи. Дори да не сме го чели, дори да сме забравили сюжета и героите, ние живеем в неговата благодатна сянка и националното ни съзнание е пронизано от него.

Това не е роман, това е началото и вечният живот на усещането, че си българин.

Нали винаги в началото е словото.

Всички снимки може да разгледате в нашата галерия:

ГАЛЕРИЯ

УЛИЦА „МОСКОВСКА“ И УЛИЦА „ГЕОРГИ РАКОВСКИ“

Сподели с приятели
Share on email
Сподели по e-mail

АБОНИРАЙ СЕ ЗА Новите ни приключения