сайт за: ПРЕЖИВЯВАНЕ ПРИКЛЮЧЕНИя ПЪТУВАНЕ

ВЕЛИКДЕН В ГАБРОВСКО

АТАНАС КРЪСТЕВ

Етъра

първа приказка

ПРОЛЕТ

Зимата беше необичайно студена. Уплашена от нея, пролетта дойде бавно и предпазливо, хладна и влажна.

Трудно е още да се отпуснем, но не ни свърта вкъщи. Решихме, че изтерзаното затопляне си заслужава да се отпразнува извън града.

Наближава ранен Великден и избираме да се насладим на възкресението на дух и материя в Габровско.

Любимо място.

Махалите със стари къщи, изящни и тъжни като въздишки.

Ще минем през Шипка, като преди това планираме да посетим Казанлък. Градът на българската роза, Чудомир, столица на тракийската култура.

Неприятно сме изненадани, че музеите в Казанлък за разлика от църквите не работят на Разпети Петък.

Пропускаме Долината на царете и поемаме направо за Габрово през Витиня. Кебапчетата на Български извор не са така вдъхновяващи както някога, няма воден лук. Остават ни само хубавите спомени.

Облаци обсаждат Севлиево, но центърът гъмжи от шарен народ. Кафенетата се пръскат по шевовете. Деца сноват по площада с електрически колички или просто тичат насам-натам.

Искаме да примамим топлото с няколко още не съвсем  подходящи за времето сладоледа, но то е още някъде на път и не дава признаци за скорошна поява.

Студено е, но декоративни дръвчета, храсти и цветя цъфтят революционно и не дават вид, че нещо ги смущава. Хората са усмихнати и разговарят шумно.

Въздухът е пълен с очакване.

Габрово се появява театрално зад баира след огромния каменен конник. Спускаме се тържествено по главната и спираме насред центъра.

Място колкото щеш.

Празничният ден и заканителните черни облаци са опразнили улиците.

Наблизо е хотел „Балкан“, който някога, след изтощително обикаляне из Северна България и препълнени хотели, ни даде изненадващо сладък подслон.

Това ме подсеща за кой ли път, че доброто се помни повече от злото.

Ангажирали сме стая в хотел близо до „Етъра“ и решаваме още днес да го разгледаме като изпреварим обещания от прогнозите дъжд.

ПРИКАЗКА НА ЯВЕ

Децата обожават умалените, лилипутски неща.

И аз като малък мечтаех за свой смален микросвят, изпитвах особено влечение да изработвам миниатюрни модели на какво ли не, включително и на селски къщички. Може би съм видял някъде подобни макети, не помня от къде дойде това вдъхновение. Представях си как в градината на дядо, сред злака на зеленчуковата градина съм нагласил малка, педя висока воденичка, чието миниатюрно водно колело се задвижва от вода, която щях да доставям с маркуча от кладенеца.

Оказа се трудна работа.

Нямаше кой да ми помогне, не бях и достатъчно сръчен.

Когато посетих „Етъра“ за първи път, мечтата ми сякаш се сбъдна.

Е, къщичките не бяха съвсем малки, но бяха достатъчно малки, за да се почувствам в оживяла илюстрация от „Пътешествията на Гъливер“ и собствените си мечти.

Пак съм тук и благодаря, че, още непокътнато, съществува едно от твърде малкото чудни неща, които не са изчезнали с времето и не са пораснали с мен.

Край бистрата планинска рекичка, хваната натясно в малката планинска долина, като пъстри играчки са се подредили къщички, дюкянчета и работилнички.

Чистата вода от вадата ги оживява с бодрия си ромон, върти колела и чекръци, хвърля пръски и цветни искри от капки, подпалени от косото вечерно слънце.

Като начало се преминава трудно през гъстата мрежа от миризми и шарении на механата, разпъната като рибарски далян веднага след входа.

Нанизи от суджуци над скарата, от която се издига дим като от презокеански параход, притеглят посетителя като хор сирени измъчен от лишения моряк. И той е разкъсван от любопитство да разгледа чудното селище или още от сега да се гмурне в съкровищницата на българската кухня.

Продължаваме решително, горди от изненадващата сила на волята си. Струва си да отложиш поне за малко това удоволствие, за да се насладиш на чудното етнографско меню, което предлага умалената реплика на възрожденската изобретателност, трудолюбие и чувство за красота.

Част от планинската река е хваната и укротена във воденична вада по десния склон.

По стръмни дървени улеи от нея водата се втурва и задвижва чаркалъците на различни миниатюри на производствени мощности – точиларна, пералня, гайтанджийница, дървообработващи работилници и пр.

Тясната долина ехти от жизнерадостната канонада на блъскащите се един о друг дървени механизми, а къщичките на работилничките, наредени по дължината на вадата, потопени сред цъфнали цветя и овошки, се надпреварват да изненадват окото с възможно най-прекрасните съчетания на дърво и камък.

Този паметник на пречудната стара архитектура, в която механичната намеса почти отсъства. В която се е влагало това, което е могла да пренесе и направи живата сила на и ръката и домашните животни.

Обработката на материалите е почти сведена до минимум, колкото да се изправят линиите и да се очовечи с чувство за мярка и приличие, но и с много радост и доволство от живота!

Сградите са част от природата, взета и доизкусурена с уважение и страхопочитание и затова са живи и истински.

Сега се строи брутално, човекът изнасилва природата сякаш се бори с нея като пехливанин.

Никнат арогантни, напрегнати и преднамерено изкуствени бетонни орди, които мачкат всичко около себе си, избутват природата встрани като непотребна.

В Етъра тази запазена любов на човека към истинския дом със сърце и душа успокоява и сякаш дава плаха надежда, че не всичко е изгубено, че този носталгичен опит на съвременника да възстанови умиращата красота на естеството, може да разпали стихналите огнища в душите ни. Човек може да забрави тук за бетонирания, остъклен, асфалтиран и напомпан с адреналин свят, от който е дошъл и да изпита неповторимата наслада от срещата с естествената красота и човечност на един отминал свят, който гледаме с обичайното снизхождение на невежеството и надменността на живите към миналото като към нещо изостанало.

След часовниковата кула, символ на възрожденските пориви и самочувствие на българите в много от селищата ни от 18 и 19 век, по каменен мост, се навлиза в чаршията.

Народ се блъска в тясната уличка сред невероятната палитра на разноцветните фасади, стеле се дъх на топъл симид и кафе на пясък.

Батареи от фотоапарати стрелят във всички посоки, нашенска и чуждоземна глъч тече пълноводно и налива догоре всяка пролука.

Чардакът на кафенето е опасно препълнен. Тракат медни чаши и кафеници. От навалицата, сред всевъзможни шапки и прически наднича превъзбуден от гюрултията йоркширски териер.

Слава Богу, не забелязва черната котка отдолу, която се припича на каменната чешма.

До нея пред сладкарницата се вие опашка за локум, на която се лепваме и ние. От вратите на дюкянчетата като пчели по прелки влизат и излизат посетители и съвсем по габровски предимно гледат, почти не купуват. Клатят глави, цъкат, помахват с ръка.

Дървения, ножове, гайди, кожа, керамика, порцелан, стъкло, тъкани. Предимно традиционно, но и доста по-осъвременени джунджурии, които сякаш искат да прокарат като с глътка газирано по-трудно смилаемата древност.

Все пак оставаме с впечатление за чувство за мярка, въпреки че кичът не пропуска нищо като филоксера лозе.

Естествено, и тук има леки поражения, но необяснимо как е пропуснал и не е удавил и това чудно местенце. Запазено е много от оригиналния замисъл – да се произвеждат и продават неща, присъщи за бита на възрожденеца.

Не коментирам цените, но всеки може да отнесе уникален сувенир оттук. Все пак, за радост на габровци, не трябва да се забравя, че най-хубавите спомени са безплатни.

Тръгваме си, заредени с топлина, светлина и красота, извиращи от  хармонията и единството на композицията с ароматен дъх на автентичност, пресъздадена не буквално, а със закачлив замах, присъщ на добрия творец, който никога не копира.

Отнасяме радостно чувство на завършеност на цялостна художествена творба, забъркала настроения едновременно от Мърквичка, веселата разлюляна лирика на Ганчо Карабаджаков и ефирния колорит на Златю Бояджиев.

Следва продължение: Великден в Боженци или втора приказка.

Прекрасната галерия може да разгледате тук:

ГАЛЕРИЯ

ВЕЛИКДЕН В ГАБРОВСКО

Сподели с приятели
Share on email
Сподели по e-mail

АБОНИРАЙ СЕ ЗА Новите ни приключения