сайт за: ПРЕЖИВЯВАНЕ ПРИКЛЮЧЕНИя ПЪТУВАНЕ

Великденска приказка – две

АТАНАС КРЪСТЕВ

 

БОЖЕНЦИ

***

За пропусналите или за припомняне приказките са:

Приказка 1: Великден в Габровско. Етъра

Приказка 2: Великденска приказка – Боженци <<читателю, тук си!

Приказка 3: Трявна или трета приказка по Великден

***

На другия ден се отправяме към истинската старинност, успяла чудодейно да се спаси от мощния напор на железобетона, многозвездната алчност за евро на квадратен метър и от гръмотевичните струпвания на силиконови форми и златни вериги.

През километри гъста гора, която някога е била почти непроходима, приклекнало ниско в гъстите дъбови губери, Боженци се показва едва на сто метра от първите къщи.

Селище на бежанци, с каквито е отрупана земята ни.

Започва, обаче, веднага със замах – покрай голямото напето двуетажно училище, в което някога са чуруликали рояци боженчета и което сега е заето с някакви артистични експозиции, се влиза направо в уютната и просторна приемна на площада.

Най-вдлъбнатото място е избрано за център, където лесно се стича всичко – вода, хора и животни.

Тук къщите са с по-скромни носии от тези в Етъра – дървоцветни или варосани, но живи, чудни и вълнуващи като печурки в гъсталак.

С по-тясна снага и широки еркерни рамене, те са поникнали спонтанно на произволно избрани места.

Калдъръмените сокаци ги свързват следвайки сложни извивки, преплетени в каменна дантела.

За разлика от Копривщица, Жеравна, Стария Пловдив и други български архитектурни шедьоври, където строителството е някак си по-сплотено, по-стройно и подредено, Боженци е уникална поема от лаконични бели стихове от по-бедни постройки, разпилени безпорядъчно по страниците на меките гористи склонове на плитката речна долина.

Стройните сонети на по-богатите селища, тук са заместени от кратки, внезапни, прозрачни стъпки от тихи възклицания и нежни въздишки.

Тук нищо не се натрапва, всичко е туширано и красотата и простата елегантност на смирените къщици изпъква през големите разстояния помежду им сред просторните зелени експозиционни витрини на обширните им дворове, оградени с прости стобори.

Да отличим някои от тях.

Една от най-личните къщи е на Дончо Попа. Скромен български палат от дърво, приютил зад топлия материал много семпла красота, смиреното величие на огромния труд на предците ни, които камък по камък, греда по греда, са създавали, оставяли в наследство, обогатявали с настроение и надежда, с любов и усет тази България, която днес ние купуваме, па продаваме, препродаваме и премятаме с такава лекота из устата си по фейсбуци и туитъри.

Къщата на Иван Карадимитров
Къща-музей на Дончо Попа

Винаги съм мечтал да имам стара къща в затънтено Габровско село. 

Моята класация пожизнено ще оглавява Боженци и на първо място домът на Иван Карадимитров.

В бяла четническа униформа  и бели навуща къщата комитски е стъпила с единия си крак напред връз челото на възвишение в най-горния край на селото. Направо над улицата, без двор откъм фасадата, сякаш се оглежда за настъпващ враг някъде от югоизток.

Полегнали по склона, почти успоредно на улицата, в дълга подготовка за срещата с изисканата постройка, към входа елегантно и почтително отвеждат широки каменни стъпала.

Отпред като мощен гавазин пази як орех, край чиято тежка корона минувачите пристъпват със страхопочитание.

Едва по-късно разбрах, че особената хубост на тази къща не е случайна. Така както древните са смятали, че голямата красота е израз и на големи добродетели.

Стъпалата към къща музей на Дончо Попа
Стъпалата към къщата на Иван Карадимитров

Този замах, напетост и чар, откритост, смелост и стремеж към високото, изборът на лично място, малко встрани от тълпата, която се крие по сокаците, изложена на погледите, на лично място, от което погледът полита без усилие, не може някак си да не бъде плод и на голям дух. Нейният строител – един от най-големите благодетели на селото Иван Карадимитров е известен като дарител на средствата за постояване на две от училищата. Включва се в Априлското въстание. Обесен е на 12 май 1876 година в Габрово. 

Гледам тази къща и се чудя – кой собственик на такъв имот днес ще нарами пушка и ще тръгне да се бори за свобода и правдини, ще дели със съселяните си за образование и бъдеще на децата им.

Кой?

Днес сигурно никой и заради курника си няма да си мръдне пръста за каквото и да е и ако нарами пушка, то ще е, за да обира сънародниците си.

Днес Иван Карадимитров го няма.

Няма ги и подобните му.

Но е останал домът му, за да ни напомня за усета за красота, щедростта и жертвоготовността на неговата и на мнозина от неговите съвременници голяма душа.

От времето когато, заедно с красивите къщи, лайфстайл са били правдата, честността и жертвоготовността за ближния.

Време като онова е оставило този съразмерен, семпъл, но излъчващ сила и топлота просторен дом с щедрата мярка на физиката на здрава селска красавица, с която искаш да изживееш живота си в уют, наслада и веселие. Жена – мечта. Жена за юнаци. И, както си мечтая да я имам, се питам – дори да мога, дали я заслужавам?

Малко по-нагоре, на края на днешното село е къщицата на Миньо Попа, известния зевзек, герой на много от прочутите габровски шеги, брат на Дончо Попа – прочутия търговец.

Къщата на Миньо Попа
Къщата на Миньо Попа

Нагоре покрай римския път са вече само останки от къщи от някога много по-многолюдното селище.

Връщаме се обратно към центъра, където по-малки, по-големи, по-богати и по-бедни, по-смели или по-срамежливи, но всички без изключение приказно красиви, се гушат и си пазят страх сред дълбоките старопланински гори, оцелелите къщи.

Преди да си тръгнем, по традиция отдаваме почит и посещаваме старата механа, така както други българи катерят Шипка по 3-ти март.

С ръка на сърцето си признаваме, че може би това е и най-дълбоката причина за любовта ни към Боженци.

Място, което не просто ни даде красота, отмора и веселие, но и помощ в труден момент.

По онова време съдържатели на светинята бяха хора, избягали от света по техни си неволи, които подслониха нашата с невероятна топлота и гостоприемство.

Оттогава не сме ги виждали, макар че сме ги търсили, но искаме да знаят, че сме ги подредили в иконостаса на душата си, където няма много икони.

Те са едно от първите ни открития, че хората в нужда са винаги по-готови да я спестяват на другите, че недоимъкът е по-щедър от изобилието.

Само по себе си – легендарно средище на най-тънки ценители на възвишени патриотични преживявания, убежище, гнездо, кърмилница на поколения поборници, най-отбрани народни закрилници на кухнята и избата на българщината.

Схлупената древна сграда по никакъв начин не издава своята невероятна история на тежки съзаклятия и кулинарни подвизи, пази тайните на поколения народни герои на шиша и бъклицата като комитетско скривалище – Левски.

Винаги влизаме, дори да не е за ядене и пиене, защото някои спомени са не по-малко сладки от хубавата храна. (А питките?! Помниш ли питките?! Карамеленокафяв Везувий, от чиито, напукани от фурната склонове, се вижда млечножълтата лава на горещите недра. Такива вече няма! И такива кебапчета, и такива пържоли, и такива карначета, и такива…)

Повъртаме се вътре, за да вдъхнем от тръпчивия дъх на чимшир, стари греди и чубрица и да се уверим, че старите миндери, на които сме дочаквали не едно утро, са още на мястото си. Повтаряме си, че когато сме имали толкова малко, сме имали всъщност много повече и се тюхкаме пак защо на човек акъла му винаги идва твърде късно. Както и на други места по време на пътуването ни, отбелязваме колко неща са се променили – от народните старини до нашата младост и от нашата младост до нашите старини.

Някои промени са потресаващи – в момента на това свято място някакви безродни несретници светотатствено сърбат еспресо с кола?!

Тръгваме си огорчени, сякаш внезапно сме отхапали кисела ябълка. Но стипчивото бързо минава, подсладено със сладките спомени на младостта, чието непрекъснато припомняне никога не омръзва.

Продължението следва: трета приказка Трявна, Великденска!

Красива галерия в цялата й пълнота, може да видите тук:

ГАЛЕРИЯ

Великденска приказка – две

Сподели с приятели
Share on email
Сподели по e-mail

АБОНИРАЙ СЕ ЗА Новите ни приключения