На фото-сафари в Африка 

/Първа част/
(По време на поредната вълна COVID-19)
Къде? Танзания

В два увлекателни фоторепортажа Дора ще Ви разходи из „зимна“ Африка.
През българското лято на 2021 г. на поредната вълна на COVID-19.

***

Фото-сафари в Африка: Полетът към Танзания

И така тръгваме към Африка на фото сафари.
От Амстердам поемаме към Танзания. Самолетът е препълнен. Няма нито едно свободно място.

Кацаме в Аруша. Слизат почти всички, защото градът е основен поток на приключенци към Серенгети. Много малко оставаме за Дар-ес-Салам.

Сиреч слизаме в столицата не повече от 40 пътника.

Вземаме багаж, визи и се строяваме. Танзанийските власти проверяват PSR-те ни, и за всеки случай ни правят по още един бърз тест. Естествено не е безплатен и когато излезе резултатът – чак тогава можеш да влезеш в града. Поне час си повисяхме на летището.

Пътешествията на Дора: От Масай Мара до Серенгети

Тук прекъсвам плавния разказ на Дора и я питам в кои резервати е била в Африка, защото съм виждала много нейни снимки от черния континент.

О, за първи път пристигнахме в Кения 2016 година! Започнахме от екватора и на юг през езерото Накуро до Масай Мара. Масай Мара и Серенгети практически са една обща територия, но първият е в Кения, а вторият в Танзания. Голямата миграция… Не я видях в класическата й форма – гнута пресичат река Мара – но видях огромните стада, които се бяха събрали на бреговете на реката.

После Танзания- Серенгети , Нгоронгоро, езерото Маняра и Тарангире. В последния за пръв път видях боабаби.

Това са все разработени туристически дестинации.

А защо отново потеглихме за Африка?!
Бяхме планирали Русия…

Но понеже руснаците не издаваха визи, а имахме план да ходим в Камчатка да снимаме как мечките ловят сьомга, решихме да отидем в този резерват. Тук туристическият поток е позамрял.

Паркът е див, автентичен. Преживяването е много лично.

***

Дар ес Салам: Вратата към истинското африканско приключение

След изброените митарства, най-сетне сме в Дар-ес-Салем.

Името е на суахили. В превод значи спокоен район или селище на завладените, смирените. И е най-големият и най-богатият град в Танзания. С около 4,5 млн жители.
Градът е разположен на източния бряг на Африка, на брега на Индийския океан. Това е най-значимото пристанище в Танзания и едно от най-големите пристанища на източния бряг на Африка. Въпреки че Дар ес Салам отстъпва официален статут на столица на Додома през 1993 г., той все още е седалище на правителството

Ние тръгнахме от България с двама мъже, с които най-безотговорно се запознахме в Интернет. Свързваше ни единствено желанието да направим прекрасни снимки на природата и животните в Африка.

Решихме, че ще имаме лично фото сафари, което единият от тях пое отговорността да организира. Това не е лесна работа, но тъй като той е пътувал достатъчно в Африка и има контакти се нагърби с тази задача. Важно е туроператорът да е проверен и надежден.

Нашата цел беше да наблюдаваме хищници. В северните резервати, в които съм била преобладават тревопасните, основно антилопи, биволи.

Главна цел там е: отиваш да снимаш Миграцията. Потресаващо. Но рядко можеш да видиш хищници. Не ги виждаш в действие. Докато в този резерват освен, че ги виждаш, наблюдаваш какво правят.

Национален парк Руаха: В търсене на хищници в дивата савана

И така решихме, че ще отидем в национален парк Руаха.

Локацията му е Южна Африка. А като площ е почти колкото Серенгети. Но не е толкова популярен. По-див и по-малко посещаван – ако за ден срещнем един джип с други туристи, направо си е навалица. А сега с този вирус е още по-уединено.

Като история: създаден от германците през 1910 г. и разширен от британците, обхватът му наскоро бе увеличен за пореден път, защото присъединяват резерват Усангу. В момента се простира на повече от 20 000 квадратни километра. Една от най-важните природозащитни зони в Източна Африка. Добавете факта, че само част от него се използва и Руаха става невероятно примамлив за онези, които са като мен постоянно в търсене на наистина диви места.

Дано си заслужава това „изследване“ на дивото?!

Оцеляване в кемпа: Ледена вода, импали и нощни патрули

Битовите условия не бяха хич добри. Представи си кемп (легер)- на границата на мизерията… Тук има кухня, но управата на лагера не отговаря за прехраната. Наехме си готвач, осигурихме продукти от най-близкия град – Иринга. Не беше „гурме“, но не умряхме от глад. Основно се придържахме към картофи и ориз, защото пилетата и странната риба, която се предлагаше, не ни вдъхваха доверие след втория ден. И не сгрешихме.

Лагерът е с бунгала от шперплат, кръгли. Стол и една маса. Две легла с комарници. Помещението вече е претъпкано. И баня с тоалетна…

Няма топла вода. Това си го знаехме още от България, но решихме че това е Африка – зима не зима, но един черен варел на покрива на бунгалото и ето хладка вода за баня. Оказа се, че тя е ЛЕДЕНА. Няма варел. Можеш само да се поплакнеш… За душ и дума не може да става, ако не си морж.

Санитарията пред разпадане.

Само си представи: една седмица без душ…
Всяка вечер от бунгалото, в което се хранехме до тези, в които спяхме, ни придружаваше въоръжен рейнджър, за да ни охранява от хишници, защото лагерът няма ограда и си в самата савана.

В Танзания е характерно да няма ограда, по-точно никакво заграждение, около кемповете. Двете дами бяхме настанени накрая и импали си пасяха всяка вечер край бунгалото. Неразумно е да излезеш навън през нощта. Веднага ни разказаха, че в този парк имало два случая на загинали хора, нападнати от лъвове. Ако си в заслон, палатка, или бунгало – не те нападат.

Един от случаите бил: на човека му станало топло и си изкарал краката от палатката. През нощта лъвът пристигнал и направо си го хванал, завлякъл го далеч от лагера…
Втората вечер намерихме огромна хлебарка или „нещо си“, които много приличаше на този вид и аз пресякох безстрашно двора на лагера, за да търся мъж да я унищожи… Моят ужас от хлебарка е по-голям, от идеята да ме изяде лъв…

С фотоапарат под африканското слънце

Сутрин е хладно. Все пак и там има нещо като зима.

Но пък ставахме в 5,30 и 6,15 посрещаме изгрева.

Заслужава си мизерията. И всички несгоди.
Не се връщахме за храна в лагера. Като излезем сутринта – цял ден сме навън – сух пакет на обяд е напълно достатъчен.

Отсядахме в специално направени навеси в парка с изключително чисти тоалетни, за разлика от нашето жалко санитарно помещение. Нямаше смисъл да се връщаме за едното ядене, все пак бяхме дошли на диво, за да снимаме и да видим красотата на Африка в реалност.

Обедът не е от изключителна важност, но животните пладнуват. Ние се съобразяваме с техните навици.

Второто предимство, да не се прибираш за обяд е, че паркът е огромен и правиш много по-големите преходи в него и виждаш повече природа и диви обитатели.

Представям фото разказа на Дора. Тя прави хиляди снимки, за да избере една. Прецизността й е пословична.
Всяка нейна фотография е със сюжет. Показват някаква случка, действие. А когато ги разглеждаш с нея, ти разказва история.

Слушам повествованието й и разглеждаме снимките, които тя предварително е селектирала. И се наслаждавам на красотата.

Нарочно спираме на най-интересния кадър.

Край на първа част! Следва продължение.

Вижте повече за автора Дора тук