Пролет
Зимата беше необичайно студена. Уплашена от нея, пролетта дойде бавно и предпазливо, хладна и влажна. Трудно е още да се отпуснем, но не ни свърта вкъщи. Решихме, че изтерзаното затопляне си заслужава да се отпразнува извън града. Наближава ранен Великден и избираме да се насладим на възкресението на дух и материя в Габровско. Любимо място. Махалите със стари къщи, изящни и тъжни като въздишки.
Казанлък и Долината на тракийските царе
Ще минем през Шипка, като преди това планираме да посетим Казанлък. Градът на българската роза, Чудомир, столица на тракийската култура.
Неприятно сме изненадани, че музеите в Казанлък за разлика от църквите не работят на Разпети Петък. Пропускаме Долината на царете и поемаме направо за Габрово през Витиня.
Пътят към Габрово и атмосферата на празника
Кебапчетата на Български извор не са така вдъхновяващи както някога, няма воден лук. Остават ни само хубавите спомени.
Облаци обсаждат Севлиево, но центърът гъмжи от шарен народ. Кафенетата се пръскат по шевовете. Деца сноват по площада с електрически колички или просто тичат насам-натам. Искаме да примамим топлото с няколко още не съвсем подходящи за времето сладоледа, но то е още някъде на път и не дава признаци за скорошна поява. Студено е, но декоративни дръвчета, храсти и цветя цъфтят революционно и не дават вид, че нещо ги смущава. Хората са усмихнати и разговарят шумно. Въздухът е пълен с очакване.
Габрово – градът на хумора и възрожденския дух
Габрово се появява театрално зад баира след огромния каменен конник. Спускаме се тържествено по главната и спираме насред центъра. Място колкото щеш. Празничният ден и заканителните черни облаци са опразнили улиците. Наблизо е хотел „Балкан“, който някога, след изтощително обикаляне из Северна България и препълнени хотели, ни даде изненадващо сладък подслон. Това ме подсеща за кой ли път, че доброто се помни повече от злото. Ангажирали сме стая в хотел близо до „Етъра“ и решаваме още днес да го разгледаме като изпреварим обещания от прогнозите дъжд.
Приказка на яве
Етъра – най-красивият етнографски музей на открито в България
Децата обожават умалените, лилипутски неща. И аз като малък мечтаех за свой смален микросвят, изпитвах особено влечение да изработвам миниатюрни модели на какво ли не, включително и на селски къщички. Може би съм видял някъде подобни макети, не помня от къде дойде това вдъхновение. Представях си как в градината на дядо, сред злака на зеленчуковата градина съм нагласил малка, педя висока воденичка, чието миниатюрно водно колело се задвижва от вода, която щях да доставям с маркуча от кладенеца. Оказа се трудна работа. Нямаше кой да ми помогне, не бях и достатъчно сръчен. Когато посетих „Етъра“ за първи път, мечтата ми сякаш се сбъдна. Е, къщичките не бяха съвсем малки, но бяха достатъчно малки, за да се почувствам в оживяла илюстрация от „Пътешествията на Гъливер“ и собствените си мечти. Пак съм тук и благодаря, че, още непокътнато, съществува едно от твърде малкото чудни неща, които не са изчезнали с времето и не са пораснали с мен.
Архитектура, занаяти и възрожденска атмосфера в Етъра
Край бистрата планинска рекичка, хваната натясно в малката планинска долина, като пъстри играчки са се подредили къщички, дюкянчета и работилнички. Чистата вода от вадата ги оживява с бодрия си ромон, върти колела и чакръци, хвърля пръски и цветни искри от капки, подпалени от косото вечерно слънце.
Като начало се преминава трудно през гъстата мрежа от миризми и шарении на механата, разпъната като рибарски далян веднага след входа. Нанизи от суджуци над скарата, от която се издига дим като от презокеански параход, притеглят посетителя като хор сирени измъчен от лишения моряк. И той е разкъсван от любопитство да разгледа чудното селище или още от сега да се гмурне в съкровищницата на българската кухня.
Продължаваме решително, горди от изненадващата сила на волята си. Струва си да отложиш поне за малко това удоволствие, за да се насладиш на чудното етнографско меню, което предлага умалената реплика на възрожденската изобретателност, трудолюбие и чувство за красота. Част от планинската река е хваната и укротена във воденична вада по десния склон. По стръмни дървени улеи от нея водата се втурва и задвижва чаркалъците на различни миниатюри на производствени мощности – точиларна, пералня, гайтанджийница, дървообработващи работилници и пр. Тясната долина ехти от жизнерадостната канонада на блъскащите се един о друг дървени механизми, а къщичките на работилничките, наредени по дължината на вадата, потопени сред цъфнали цветя и овошки, се надпреварват да изненадват окото с възможно най-прекрасните съчетания на дърво и камък. Този паметник на пречудната стара архитектура, в която механичната намеса почти отсъства. В която се е влагало това, което е могла да пренесе и направи живата сила на и ръката и домашните животни.
Обработката на материалите е почти сведена до минимум, колкото да се изправят линиите и да се очовечи с чувство за мярка и приличие, но и с много радост и доволство от живота!
Сградите са част от природата, взета и доизкусурена с уважение и страхопочитание и затова са живи и истински.
Между старата красота и съвременния бетон
Сега се строи брутално, човекът изнасилва природата сякаш се бори с нея като пехливанин. Никнат арогантни, напрегнати и преднамерено изкуствени бетонни орди, които мачкат всичко около себе си, избутват природата встрани като непотребна. В Етъра тази запазена любов на човека към истинския дом със сърце и душа успокоява и сякаш дава плаха надежда, че не всичко е изгубено, че този носталгичен опит на съвременника да възстанови умиращата красота на естеството, може да разпали стихналите огнища в душите ни. Човек може да забрави тук за бетонирания, остъклен, асфалтиран и напомпан с адреналин свят, от който е дошъл и да изпита неповторимата наслада от срещата с естествената красота и човечност на един отминал свят, който гледаме с обичайното снизхождение на невежеството и надменността на живите към миналото като към нещо изостанало.
Чаршията на Етъра и часовниковата кула
След часовниковата кула, символ на възрожденските пориви и самочувствие на българите в много от селищата ни от 18 и 19 век, по каменен мост, се навлиза в чаршията. Народ се блъска в тясната уличка сред невероятната палитра на разноцветните фасади, стеле се дъх на топъл симид и кафе на пясък. Батареи от фотоапарати стрелят във всички посоки, нашенска и чуждоземна глъч тече пълноводно и налива догоре всяка пролука. Чардакът на кафенето е опасно препълнен. Тракат медни чаши и кафеници. От навалицата, сред всевъможни шапки и прически наднича превъзбуден от гюрултията йоркширски териер. Слава Богу, не забелязва черната котка отдолу, която се припича на каменната чешма. До нея пред сладкарницата се вие опашка за локум, на която се лепваме и ние. От вратите на дюкянчетата като пчели по прелки влизат и излизат посетители и съвсем по габровски предимно гледат, почти не купуват. Клатят глави, цъкат, помахват с ръка. Дървения, ножове, гайди, кожа, керамика, порцелан, стъкло, тъкани. Предимно традиционно, но и доста поосъвременени джундужурии, които сякаш искат да прокарат като с глътка газирано по-трудно смилаемата древност. Все пак оставаме с впечатление за чувство за мярка, въпреки че кичът не пропуска нищо като филоксера лозе. Естествено, и тук има леки поражения, но необяснимо как е пропуснал и не е удавил и това чудно местенце. Запазено е много от оригиналния замисъл – да се произвеждат и продават неща, присъщи за бита на възрожденеца. Не коментирам цените, но всеки може да отнесе уникален сувенир оттук. Все пак, за радост на габровци, не трябва да се забравя, че най-хубавите спомени са безплатни.
Следата, която остава
Тръгваме си, заредени с топлина, светлина и красота, извиращи от хармонията и единството на композицията с ароматен дъх на автентичност, пресъздадена не буквално, а със закачлив замах, присъщ на добрия творец, който никога не копира. Отнасяме радостно чувство на завършеност на цялостна художествена творба, забъркала настроения едновременно от Мърквичка, веселата разлюляна лирика на Ганчо Карабаджаков и ефирния колорит на Златю Бояджиев.
Боженци
Едно от най-красивите възрожденски села в България
На другия ден се отправяме към истинската старинност, успяла чудодейно да се спаси от мощния напор на железобетона, многозвездната алчност за евро на квадратен метър и от гръмотевичните струпвания на силиконови форми и златни вериги. През километри гъста гора, която някога е била почти непроходима, приклекнало ниско в гъстите дъбови губери, Боженци се показва едва на сто метра от първите къщи. Селище на бежанци, с каквито е отрупана земята ни. Започва, обаче, веднага със замах – покрай голямото напето двуетажно училище, в което някога са чуруликали рояци боженчета и което сега е заето с някакви артистични еспозиции, се влиза направо в уютната и просторна приемна на площада. Най-вдлъбнатото място е избрано за център, където лесно се стича всичко – вода, хора и животни. Тук къщите са с по-скромни носии от тези в Етъра – дървоцветни или варосани, но живи, чудни и вълнуващи като печурки в гъсталак. С по-тясна снага и широки еркерни рамене те са поникнали спонтанно на произволно избрани места. Калдъръмените сокаци ги свързват следвайки сложни извивки, преплетени в каменна дантела.
Поезията на старите български къщи
За разлика от Копривщица, Жеравна, Стария Пловдив и други български архитектурни шедьоври, където строителството е някак си по-сплотено, по-стройно и подредено, Боженци е уникална поема от лаконични бели стихове от по-бедни постройки, разпиляни безпорядъчно по страниците на меките гористи склонове на плитката речна долина. Стройните сонети на по-богатите селища, тук са заместени от кратки, внезапни, прозрачни стъпки от тихи възклицания и нежни въздишки. Тук нищо не се натрапва, всичко е туширано и красотата и простата елегантност на смирените къщици изпъква през големите разстояния помежду им сред просторните зелени експозиционни витрини на обширните им дворове, оградени с прости стобори.
Домът на Дончо Попа
Да отличим някои от тях. Една от най-личните къщи е на Дончо Попа. Скромен български палат от дърво, приютил зад топлия материал много семпла красота, смиреното величие на огромния труд на предците ни, които камък по камък, греда по греда, са създавали, оставяли в наследство, обогатявали с настроение и надежда, с любов и усет тази България, която днес ние купуваме, па продаваме, препродаваме и премятаме с такава лекота из устата си по фейсбуци и туитъри.
Къщата на Иван Карадимитров и духът на Възраждането
Винаги съм мечтал да имам стара къща в затънтено Габровско село. Моята класация пожизнено ще оглавява Боженци и на първо място домът на Иван Карадимитров. В бяла четническа униформа и бели навуща къщата комитски е стъпила с единия си крак напред връз челото на възвишение в най-горния край на селото. Направо над улицата, без двор откъм фасадата, сякаш се оглежда за настъпващ враг някъде от югоизток. Полегнали по склона, почти успоредно на улицата, в дълга подготовка за срещата с изисканата постройка, към входа елегантно и почтително отвеждат широки каменни стъпала.
Отпред като мощен гавазин пази як орех, край чиято тежка корона минувачите пристъпват със страхопочитание. Едва по-късно разбрах, че особената хубост на тази къща не е случайна. Така както древните са смятали, че голямата красота е израз и на големи добродетели. Този замах, напетост и чар, откритост, смелост и стремеж към високото, изборът на лично място, малко встрани от тълпата, която се крие по сокаците, изложена на погледите, на лично място, от което погледът полита без усилие, не може някак си да не бъде плод и на голям дух. Нейният строител – един от най-големите благодетели на селото Иван Карадимитров е известен като дарител на средствата за постояване на две от училищата. Включва се в Априлското въстание. Обесен е на 12 май 1876 година в Габрово.
Гледам тази къща и се чудя – кой собственик на такъв имот днес ще нарами пушка и ще тръгне да се бори за свобода и правдини, ще дели със съселяните си за образование и бъдеще на децата им. Кой? Днес сигурно никой и заради курника си няма да си мръдне пръста за каквото и да е и ако нарами пушка, то ще е, за да обира сънародниците си.
Днес Иван Карадимитров го няма. Няма ги и подобните му. Но е останал домът му, за да ни напомня за усета за красота, щедростта и жертвоготовността на неговата и на мнозина от неговите съвременници голяма душа. От времето когато, заедно с красивите къщи, лайфстайл са били правдата, честността и жертвоготовността за ближния. Време като онова е оставило този съразмерен, семпъл, но излъчващ сила и топлота просторен дом с щедрата мярка на физиката на здрава селска красавица, с която искаш да изживееш живота си в уют, наслада и веселие. Жена – мечта. Жена за юнаци. И, както си мечтая да я имам, се питам – дори да мога, дали я заслужавам?
Споменът за старата механа
Малко по-нагоре, на края на днешното село е къщицата на Миньо Попа, известния зевзек, герой на много от прочутите габровски шеги, брат на Дончо Попа – прочутия търговец. Нагоре покрай римския път са вече само останки от къщи от някога много по-многолюдното селище.
Връщаме се обратно към центъра, където по-малки, по-големи, по-богати и по-бедни, по-смели или по-срамежливи, но всички без изключение приказно красиви, се гушат и си пазят страх сред дълбоките старопланински гори, оцелелите къщи. Преди да си тръгнем, по традиция отдаваме почит и посещаваме старата механа, така както други българи катерят Шипка по 3-ти март. С ръка на сърцето си признаваме, че може би това е и най-дълбоката причина за любовта ни към Боженци. Място, което не просто ни даде красота, отмора и веселие, но й помощ в труден момент. По онова време съдържатели на светинята бяха хора, избягали от света по техни си неволи, които подслониха нашата с невероятна топлота и гостоприемство.
Оттогава не сме ги виждали, макар че сме ги търсили, но искаме да знаят, че сме ги подредили в иконостаса на душата си, където няма много икони. Те са едно от първите ни открития, че хората в нужда са винаги по-готови да я спестяват на другите, че недоимъкът е по-щедър от изобилието.
Легендарната механа в Боженци
Само по себе си – легендарно средище на най-тънки ценители на възвишени патриотични преживявания, убежище, гнездо, кърмилница на поколения поборници, най-отбрани народни закрилници на кухнята и избата на българщината. Схлупената древна сграда по никакъв начин не издава своята невероятна история на тежки съзаклятия и кулинарни подвизи, пази тайните на поколения народни герои на шиша и бъклицата като комитетско скривалище – Левски. Винаги влизаме, дори да не е за ядене и пиене, защото някои спомени са не по-малко сладки от хубавата храна. (А питките?! Помниш ли питките?!
Карамеленокафяв Везувий, от чиито, напукани от фурната склонове, се вижда млечножълтата лава на горещите недра. Такива вече няма! И такива кебапчета, и такива пържоли, и такива кърначета, и такива…) Повъртаме се вътре, за да вдъхнем от тръпчивия дъх на чимшир, стари греди и чубрица и да се уверим, че старите миндери, на които сме дочаквали не едно утро, са още на мястото си. Повтаряме си, че когато сме имали толкова малко, сме имали всъщност много повече и се тюхкаме пак защо на човек акъла му винаги идва твърде късно. Както и на други места по време на пътуването ни, отбелязваме колко неща са се променили – от народните старини до нашата младост и от нашата младост до нашите старини. Някои промени са потресаващи – в момента на това свято място някакви безродни несретници светотатствено сърбат еспресо с кола?! Тръгваме си огорчени, сякаш внезапно сме отхапали кисела ябълка. Но стипчивото бързо минава, подсладено със сладките спомени на младостта, чието непрекъснато припомняне никога не омръзва.
Трявна
Пътят през Балкана към Трявна
От Боженци предприемаме поредната авантюра. Тръгваме за Трявна напряко по тесен коларски път през стара букова гора. Изкушени сме от тайнствения лес и краткото разстояние, с което ни подмамва картата и колата, която ужким минава навсякъде. По пътя преодоляваме с голям зор няколко огромни и неочаквано дълбоки кални локви, през които само аз преминавам с отворени очи и след няколко километра се изгубваме. Джипиесът, както почти винаги, не помага. Онче-бонче и хващам левия път. Естествено, после се разбира, че е трябвало да хвана десния. През яки трънаци и по-рядка гора навлизаме в безлюдна махала. Следвам източните отклонения и изведнаж с облекчение, като картофи от скъсан чувал внезапно се изтъркулваме на асфалтов път недалеч след Боженци. Оттам по асфалта, навигацията е по-услужлива. Избираме пак непознат път през малки селца и махали. Редуват се звънки като хлопатари и хрупкави като майска паша имена – Трапесковци, Черневци, Редешковци, Кметовци, Харачерите, Беломъжите, Горни и Долни Върпища. Душата пие от омайните билки на тайнствения древен език и чудните гледки. Най-накрая под Царева ливада обръщаме на юг и през друг един буков гъсталак превземаме заобиколената отвсякъде с гори и планини Трявна.
Възрожденската хармония на Трявна
Зад природните крепостни стени градчето се е разположило съвсем удобно в просторна и равна речна долина. През неугледната индустриална зона, обичайна рана на почти всяко българско селище, бързаме към центъра, за да отпуснем тела и погледи сред възрожденската му хармония. На кафе с пясък на старинния площад, предназначен за нормални хора, а не за индустриален пролетариат, състоящ се предимно от зорлем огражданени селяни и всякакви други случайни човешки навявания, се опитваме да се отърсим от виденията на ръждивите фабрични грамади, потънали в бурени и купища дегенериращи отпадъци. Този мръсен, болестотворен лишей по снагата на снажното тревненско дърво осакатява чувството за цялостност, хармония и ритъм на всяко нормално човешко обиталище, особено на старите възрожденски средища. Брутално разминаване на ценностни системи на различни епохи и по-скоро обезценяване на автентичното и неговото обезобразяване от бездушната и безмозъчна сила. Единствено положително нещо е усещането, че тези гигантски мутанти на тъпата горда амбиция, ръждясали, порутени и безжизнени са грохнали в краката на естеството, на нормалността и на присъщите на човека по-скромни съотношения в света.
Но горещото кафе, слънчевият ветрец и бистрата тишина под часовниковата кула отмиват лошите мисли и се отпускаме на припек. С непреодолимостта на вроден навик погледът започва любопитно да шари по фасади и лица.
Чаршията и животът край часовниковата кула
Освежени, ръшваме из разноцветната чаршия. От широко отворените дюкяни извират всякакви форми и цветове –дрехи, сувенири, картички, накити, дрънкулки всякакви. Входовете на заведенията за бързо хранене и тук са като кошери – медоносни туристи откъде ли не кацат и излитат с весело бръмчене на различни езици. Шарени групички от неразгадаема смес от гости и местни жители, видимо без някаква неотложна работа, са напълнили пейките, стоят или просто се шляят насам-натам. Деца в нови дрешки, празнуващи рожден ден, са накатерили ярка въртележка, гонят се и се цапат почти като в реклама на перилен препарат, викат колкото им глас държи, опиянени от празника, слънцето и неизчерпаемата си енергия. Преминаваме каменния мост, който ни издига на високия си гръб в средата и сякаш така заедно с погледа възвисява и духа ни. Сред отраженията на пъстроцветните сгради по брега в чистата пълноводна река Осъм отдолу, се щурат възбудени мрени, която се борят за парчетата хляб, която минувачите хвърлят отгоре.
Целият този радостен пролетен свят се купчи под скромната, но елегантна егида на извисяващата се в синевата часовникова кула. Тя властва над градчето, но не със страшната сила на готическа катедрала, а е прикъткала около себе си многообразието на чудното чисто въображение на възрожденските строители с нежността на квачка към пиленца.
Малките, уязвими български селища, не са имали възможност да се превърнат в напрегнати средновековни бастиони, а, приели съдбата си да бъдат лесна плячка на безчинствата на времето, смирено, но жизнерадостно са отпуснали гиздавата си снага, сякаш казват – какъв друг избор имаме – ще се отдадем на живот и щастие, колкото и да са кратки и чупливи, пък да става каквото ще. Друго не се предвижда.
Старото училище в Трявна и духът на българското Възраждане
Но докато почти навсякъде из градчето усещаме възторжената възрожденска атмосфера отвън, само чрез нейна външна премяна, провокираща въображението с цветовете и изящните игриви контури на сградите и улиците, в запазеното възрожденско училище влизаме в неговото сърце и ум, в лоното на изгубеното време, за което фасадите само загатват. Въобразяваме си, че го откриваме за малко в топлите му автентични следи, докато сядаме по чиновете на нашите невидими деца-прадеди, забавляваме се със строгостта и архаичния език на правилата за поведение, които с цялата си тържественост и страховитост, ни умиляват с усещането за огромната сила на чистотата и морала на времето, на едни други хора, които наивно, но с болезнена искреност са вярвали в съвършенството, постигано чрез вяра, знание, упорит труд и честност. Портретите на лицата от това време в друго помещение на музея излъчват именно тези сякаш забравени днес прости, но с нищо незаменими думи – вяра, надежда, любов, достойнство, чест. А колко е било забавно и интересно времето за тогавашните му собственици, може да се усети сред колекцията от стари часовници, за които то сякаш е било наслада, време, богато на труд, мечти и оптимизъм. Нещо много различно от пропагандата на патриотарския историзъм, който държи да сме потомци на мрачни роби, стиснали мъченически зъби сред нескончаеми адски изтезания.
Димитър Казаков – Нерон и сблъсък на епохите
Експозицията на художника Димитър Казаков – Нерон в западното крило е интересна сама по себе си, но се усеща като странно отклонение от общия тон на автентичност, приютена в старинната сграда от камък и дърво, внезапно отстъпление от общото звучене, от точката, в която ни насочва цялата останала част от стародавната машина на времето. Може би гениален плач по изгубеното време? Летящите самодиви, лазарки и всякакви други смущаващи женски силуети, преодолели успешно и красиво гравитацията, в крайна сметка сякаш се помиряват с тукашните кротки духове на по-строгата, проста и делнична естетика на Възраждането.
Църквата „Св. Архангел Михаил“ – душата на Трявна
Ако килийното училище е сърцето на града, то старинната църква св. Архангел Михаил е душата му. Не си видял, разбрал, не си прегърнал докрай Трявна, ако не си потънал в хладния средновековен сумрак на каменния ноев ковчег към отвъдното, не си изтрил погледа си с тъмното кадифе на опушените й сводове, не си усмирил сетива и мисъл, разпалени от жаркото слънце и световната глъч отвън, не си ги освежил с мехлема на мистичната й всемирна тишина и чувство за неземна сигурност. Построена през ХІІ в. от братята Асеневци, в края на ХVІІІ е изгорена от кърджалиите. В началото на ХІХ век е изградена наново. Като повечето такива сгради от това време голяма част от вътрешния й простор е открадната от недрата на земята, където е вкопана с около метър и половина.
Патетичната история за подтиснатата религия, натикана под земята от поробителя, разказвана с мазохистичен възторг навсякъде от гидове и разнокалибрени патриоти може да се разкаже сигурно и тук. Как турците са снижавали самочувствието на робския народ, като са смалявали църквите му, за да не надминават боя на този или онзи паша, на кон или спешен, с чалма и без чалма. Не знам по каква мярка е строена тази църква, но е наистина много ниска спрямо по-късните образци от ХІХ век, на око – около четири метра до стрехата. Мисля си обаче, че от това вярата на нейните строители и поклонници не само, че не е загубила, а е спечелила. Дори да е резултат от потисническия нагон на грубата сила на владетеля, намерението за деградация и подчинение на чуждата на властта вяра, това, според мен, е оказало в действителност голяма услуга на вярващите. Така челото на храма е сведено, и с това сякаш заставя и цялото паството да се сведе, да падне на колене в най-присъщата за християните поза – на смирение и почитание на Господаря на смирените, на нищите духом, на бедните и болните, а не възправено високо в гордата поза на господарите на този свят. Вавилонският напор на огромните катедрали на огромните църкви по света, съревноваващи се за внимание и власт с държавата, опитващи се сякаш да заместят Бога със себе си, тук напълно отсъства. Тук вярата е сама, без щита и меча на светската власт, дори притеснена от нея. В резултат на това храмовият й образ е добил нормални човешки размери, съответни на нищожния в сравнение с Бога човек, място за поклонение на разкайващия се и молещ прошка грешник, страдалец при страдащия за него Христос. Този Архангел Михаил тук ми изглежда по-близък някак си до библейската картина на Спасителя с една риза, проповядващ под открито небе, по-достоверен, по-истински, място за по-чисто, искрено и неподкупно поклонение.
Отвън сградата наистина не възгордява, по-скоро стопля с простота си, която излъчва усещане за близост, чувството, че си добре дошъл. По-ниска е в сравнение дори с по-късно построените домове на тревненските търговци, та недалеч от нея виждаш целия плочест покрив. Той не превзема небето с шеметни кули и пронизващи го каменни стрели, а кротко се е привел в неподвижно благоговение, подобаващо на истински праведник и нищ просител, съзнаващ великото послание на благовестието, че кротките ще наследят земята.
Трявна и магията на възрожденския Габровски Балкан
Напускаме Трявна и с нея ефирния архипелаг на възрожденския дух, смирено коленичил в полите на Габровския Балкан – крехка древност, обградена от една случайно изникнала без всякакъв естествен преход безлична модерност, самата тя паметник на греховете и безумствата на наследниците. Минало, което крее под музейна стъкленица като последен екземпляр от рядък вид екзотично цвете, красиво, но далечно и обречено, като наивна икона, потъваща в мрака, поглъщаш гаснещите свещи след края на вечерната великденска служба.
Вижте повече за автора Атанас Кръстев тук
