По Камино с една раница – все едно без една
Самолетен билет за Мадрид и решение без връщане назад
…
Напълно спонтанно решение, което сега има голяма сантименталност в сърцето ми… Моето Аз и днес се озърта за следващия билет.
Здравей, Мария, и благодаря ти за поканата да чуеш моята Каминовска история.
Предполагам, че вече си имала възможността да чуеш и прочетеш много каминовски истории преди моята, която всъщност тук за първи път ще я „научиш“.
Но знай, че докосне ли се ухото ти веднъж до тези разкази, те не спират и един ден ти ще крачиш физически по онова прекрасно място.
И занапред ще има много разкази, издадени книги, публикувани пътеписи, безброй Камино групи във виртуалното пространство и винаги ще се преживява отново и отново.
Емоцията е друга, всъщност като цяло преходите и то дългите са нещо специално, различно, дори странно чувство за самия теб.
Или поне аз така го чувствам.
Аз лично все още не съм намерила правилните думи, с които да опиша какво преживявам, когато съм сред такива места.
Думите бликат и се надпреварват, и все са недостатъчни.
А истината е: накрая на прехода не ми се връщаше в града!
Едни предпочитат осигурената почивка от А до Я с всички включени екстри, други пък намират комфорт в каша от коприва и ориз на онази хижа, за която преди това са бъхтели 3 часа из боровинковите храсталаци с голите крака, с вмирисани от потта си тела.
Може да има и други „екстри“, преди да хапнеш вкусна каша от коприва.
Мария, виж какво, аз съм много бъбрива, голяма латерна. Хората, които много добре ме познават или поне дълго време сме прекарали заедно, знаят, че ако в един момент съм мълчалива, значи работа е гнила и нещо не е наред.
Затова да се върнем в началото – да се представя, пък после ще се изявявам на Ошо или Луйз Хей, или на някой от другите любимци на твоите читатели.
Става ли?
Е, мисля, че стана хубава уводна част, а сега да си кажа коя е другата Мария, демек аз.
Казвам се Мария Люцканова.
Няма да ви въвличам в моята житейска история, всички си имаме такава, затова накратко.
Имам две основни и дългогодишни занимани
Круизни кораби
Едната ми работа е свързана с круизни кораби.
Еха, това е голямо приключение, върховно пътуване из света и „всьо“ само за тези, които никога не са се докосвали до реалния живот и работа на круизен кораб.
За този вид пътешествие друг път ще си говорим. Там е голям микс от емоции, които са оставили голям отпечатък в мен.
Но наистина – това е друга тема, друг свят.
Мода, ателие и Кари
Другата ми основна работа е свързана с модата.
С майка ми имахме семейно ателие, в което изработвахме много неща. Тя почина преди четири години и сега се оправям сама. Голям шок и мъка ми беше тази загуба.
Преди година реших да съчетая тези умения с още едно мое любимо нещо – Кари.
Казва се Кари! Прекрасен английски кокер шпаньол.
Покрай нея започнах да изработвам кучешки дрехи, аксесоари и грууминг престилки.
Вече има и Facebook страница – Karry Outdoor.
Кари обожава планината. Раницата ми тогава става не двойна, а тройна – с аптечка, храна, купички и всякакви чудесии.
И ако се измори – просто се отпуска като „дроб“ и заспива на гърба ми.
Племенницата и малките знаци
Има още едно много любимо нещо в живота ми – племенницата ми.
Може би бях на 300-ия километър, когато получих съобщение с всички технически данни: дата, час, килограми, име.
Тя също има голям принос в решенията по време на това пътуване.
Какво е Камино де Сантяго
Разбира се, Камино си има своите легенди – безброй.
Наричан още Камино де Сантяго, Сантяго де Компостела, Млечният път, поклоннически път.
Това е поклоннически път, който започва от Франция, минава през Пиренеите и завършва в Испания на Атлантическия океан.
Място, за което казват, че е краят на света.
Всъщност – място, свързано с легендата за Св. Яков Зеведеев и Млечния път.
Път около 900 км, който се изминава пеша, с колело или на кон.
Аз избрах да го извървя пеша – с раницата на гърба си и себе си.
Камино в България и съвременният му образ
През последните години Камино все повече се говори и в България, както за Ком–Емине.
Път, който целогодишно е посещаван от хиляди хора, дори и по време на COVID.
Хора от целия свят тръгват по него – всеки със своя причина.
За едни е болка, за други радост, но Камино има цяр за всеки.
За мен Камино е настоящето, което се среща с миналото и отстъпва пред бъдещето.
Няма черга, под която да не се събира прах.
Един път, докоснеш ли се до изгревите и залезите там, не разбираш как си изпил магическата отвара на незабравата.
И ти просто продължаваш да вървиш.
Питаш ме – защо Камино?
Ами не знам защо Камино.
До 2015 година не бях чувала за него.
Историята започна в един съботно-неделен курс.
В почивката стана разговор за пътя.
Мъж от групата беше живял в Испания. Едно момиче го попита дали е минавал Камино.
Той каза – не.
И така аз попитах: какъв е този път?
После почти забравих разговора.
Напомнянията на живота
Но Вселената не забрави.
Покана за изгрев на Витоша.
Среща с човек, който се беше върнал от Камино.
После филмът „Пътят“ с Мартин Шийн.
И тогава вече знаех.
Аз и Камино ще се срещнем.
Отлагането и решението
Започнах да проучвам.
30–40 дни.
Не можех да взема толкова дълга отпуска.
Начертах маршрут за 10 дни.
Таман да купя билет – отпуската ми беше съкратена.
Отказах се.
После реших, че ще го извървя целия, дори да загубя работата си.
Самолетен билет за Мадрид и решение без връщане назад
И така остана в изчакване до деня, в който, връщайки се от разходка от прелестната снежна Витоша, взех в ръце компютъра и купих билет София–Мадрид–София.
Напълно спонтанно решение, което сега има голяма сантименталност в сърцето ми…
Моето Аз и до днес се озърта за следващия билет.
Следва втора част
В нея Мария Люцканова разказва как се подготвя за Камино, как се сблъсква с първите трудности, как убеждава близките си и тръгва към Испания само с раница, Махенди и самолетен билет.
Вижте повече за автора Мария Люцканова тук
