Ден първи
Норланд (Norrland)
Любопитни пътешественико, ако случайно си пропуснал Увода, можеш да го прочетеш тук.
А сега нека да продължим приключението из снеговете на Норланд с Мария Сунд!
……..
Тъй като разликите в температурите между Северна и Южна Швеция могат да достигнат около 20 градуса, подредих две чанти: едната с по-пролетни дрехи, другата със зимни. Метеоролозите „вещаеха“ сняг, дъжд и слънце.
И излязоха прави. Никога досега не бях изживявала толкова бърза смяна на времето. За четири дни, приблизително на една и съща географска ширина, преживяхме зима, пролет и есен. Само лятото го нямаше.
Мъжът ми е голям ентусиаст, когато става въпрос за Норланд, и ми беше обещал преживявания, за които само бях чела…
Пътуване с кучешки впряг, пързаляне със скутер за сняг през планинските била, пътешествие по най-високо разположения обществен път в Швеция. Той удържа на думата си и нашето пътешествие в Северна Швеция се превърна в истинска северна приказка.
Първа спирка: Вемдален (Vemdalen)
Първия ден се насочихме към Вемдален (Vemdalen), любимо място на скиорите.
Преспахме в страноприемница с очарователна собственичка, дошла от най-южната област на Швеция, Сконе (Skåne). Попитахме я каква е обстановката наоколо и дали е опасно в планината. Тя ни отговори, че самата тя не излиза много, защото я е страх от мечки.
Спогледахме се. Как да го тълкуваме? Да се смеем или да го приемем сериозно?
Попитахме я и за храната, дали можем да вечеряме при нея, или трябва да спираме по пътя. Отговорът ѝ беше, че трябва да пристигнем преди 20:00 часа заради ограниченията, свързани с коронавируса. А вечерята трябвало да е нещо просто, например манджа с еленово месо…
Съгласихме се и мъжът ми натисна газта. Храната беше много вкусна: с много сметана, масло и, разбира се, месо…
С кучешки впряг през снежната пустош
На следващия ден станахме рано.
Бяхме резервирали час за пътуване с шейна, теглена от кучета…
Преди да тръгнем, ни се обади шофьорът и ни предупреди да се облечем топло, защото духал силен вятър. Трябвало да вземем нещо, с което да си закрием лицето. На отиване към целта щяхме да се движим срещу вятъра, но на връщане ни очаквал попътен.
Облякох се така, както аз си мислех, че е достатъчно. Беше април. Когато слязох от колата, замръзнах. Студът ме пронизваше до дълбочина, сякаш някак си проникваше под дрехите. Добре, че Шел ме познаваше и се беше екипирал за зимни условия. Беше взел по-дебели чорапи и още една вълнена блуза. Спаси ме от първото ми измръзване.
Кучетата бяха единайсет. Попитах Бьорн (Björn), водача, чието име, буквално преведено, означава „мечка“, защо са точно единайсет. Отговори ми: „Защото толкова имам.“
Кучетата бяха много тихи. Не чух нито да лаят, нито да протестират за нещо. Следваха посоката и тичаха според командите му: наляво или надясно. Жена му ги дресираше, а те се използваха за впряг през зимния сезон, от ноември до май.
Бьорн се позасмя, когато видя дамската ми чанта, и се пошегува, че никога не бива да подценяваме съдържанието на една дамска чанта заради изобилието от неща, които се намират в нея.
Пътуването остана незабравимо. Пак бих го направила, ако не беше толкова скъпо. За един час цената беше 200 евро. Шейната побираше двама възрастни и две малки деца.
Със скутер за сняг към планинските върхове
След това се отправихме към следващата атракция. Скутера за сняг.
Вече имах двойни чорапи и не се замислях повече.
Слънцето грееше и денят беше прекрасен.
Дадоха ми каска с визьор за по-голяма сигурност, в случай че се случи нещо. Под нея нахлузих и още едно приспособление, подобно на чорап, отворено само около очите, което трябваше да ме пази от вятъра.
Тръгнахме. Разполагахме със скутера за три часа.
Трябваше да спазваме специалните знаци, обозначаващи трасето за скутери, да не се отклоняваме от него, а при пресичане на други пътища само водачът да преминава със скутера. Аз, която седях отзад, можех да сляза, да пресека пеша и след това отново да се кача.
Но наскоро беше станала трагична катастрофа при пресичане на шосе. Затова изрично ми казаха да не предприемам рисковани действия. Две млади момичета със скутер не се огледали, пресекли пътя с висока скорост и били пометени от голям камион. Загинали на място. Затова беше много важно да следваме указанията, за да не се излагаме на излишни опасности.
Времето беше слънчево. Хората бяха слезли от скутерите и пиеха кафе сред снежните преспи.
Изведнъж се смрачи и заваля сняг. Колкото повече се придвижвахме, толкова повече времето се влошаваше. Започна второто ми мръзнене.
Не посмях да се обадя. Аз бях тази, която настояваше за всички тези атракции, а Шел плащаше луди пари за моите удоволствия.
Стигнахме до върха и попаднахме в снежна буря. Мръзнех и не ми беше никак приятно. Мислех си за алпинистите, за Христо Проданов, който загина при слизането от Еверест…
Защо хората се излагат на такива рискове?
Налудничави мисли…
Чудех се дали Шел ще спре, или ще продължи да кара. Почувствах колебанието му, но знаех, че ще вземе правилното решение.
Никога не съм вярвала и не съм се доверявала на друг човек така, както на него. Винаги съм разчитала само на себе си. Но знаех, че Шел никога не би позволил да ми се случи нещо.
Обърна и започнахме спускането. Аз си мислех как по-бързо да се приберем и да влезем на топло в колата. Бяхме на път и да се объркаме, защото знаците бяха заснежени и не се виждаха. Но всичко приключи успешно. Справихме се.
Когато стигнахме до станцията за скутери, служителят ни каза, че ако не се бяхме върнали до един час, щели да изпратят хора да ни търсят.
Флатрует (Flatruet), пътят към снежната приказка
Тази вечер щяхме да спим в Йостерсунд (Östersund) и се насочихме натам.
Шел беше планирал да минем по билото на планината, за да ми покаже Флатрует (Flatruet).
Това е най-високо разположеният обществен път в Швеция. Той преминава между Митодален (Mittådalen) и Люнгдален (Ljungdalen), на 975 метра надморска височина.
Пътят се затваря през нощта, през зимата и при лошо време. Не знаехме дали ще бъде отворен, но решихме да опитаме.
Не съжалявам за решението си. Това беше върхът на преживяванията през този ден.
Попаднахме в истинска снежна приказка. Спомних си една от приказките на Андерсен, „Снежната кралица“. Там страната беше изцяло заснежена и заскрежена. Като дете четях тази приказка и се пренасях в нейния зимен свят, който мечтаех да видя. Сега бях в него…
Срещнахме само още една лека кола, осмелила се да тръгне по този път. Но снегорини имаше един след друг.
Незабравимо преживяване, което не бих искала да пропусна.
Вечеря на косъм от затварянето
Стъмваше се и трябваше да потегляме към Йостерсунд. Обадихме се в хотела, за да попитаме за храна. Знаехме, че трябва да се поръча преди 20:00 часа. Иначе щяхме да останем гладни.
Хотелът не сервираше топла храна. Ресторантът беше затворен. Трябваше да се нахраним някъде по пътя. Решихме да спрем на подходящо място.
Да, но къде?
Нямаше нищо. Безлюдно. Тук-там някоя къща, една светлинка в нищото. Нито един магазин, нито едно населено място. А времето напредваше…
В 19:55 часа стигнахме до главния път. Срещу нас имаше крайпътен ресторант, при това отворен. Тичахме от колата, за да поръчаме преди 20:00 часа. Бяхме единствените клиенти, но успяхме.
Сега вече можехме да се отпуснем и да караме спокойно до хотела.
Първият ни ден беше наситен с преживявания и много студ за мен. Богат на впечатления, незабравим.
Следва продължение.
Вижте повече за автора Мария Сунд тук:
