Пътеписите на Ани си заслужават, затова, ако сте пропуснали:
1. Ком – Емине. Пеша по гръбнака на Балкана
2. Ком – Емине. По гръбнака на Балкана
Трета част, неусетно стигнахме и до нея
Ден 8
Още един зареждащ ден по билото на Stara Planina, който започна почти по тъмно от хижа Дерменка през горската пътека на границата на резерват Стенето.
Определено ме грабна фактът, че тук, в долината на Черни Осъм, все още живеят видри. В резервата си съжителстват редки видове като тис, казашка хвойна, бясно дърво и силивряк. Особено интересни са съобществата от бук и лавровишня, които са реликти от топлия климат през Терциера, започнал преди 65 млн. години и довел до масовото изчезване на динозаврите.
На Гердектепе ни обгърна мъгла и рязко се застуди. Водните капчици във въздуха изведнъж направиха „видими“ стотиците ловни мрежи на паяците, които до този момент незабелязано бяха оставали встрани от пътя ни. Потомците на Арахна си имаха нови гости, нетърпеливи да снимат изкусните им къщички.
Горската пътечка бързо ни отведе до хижа Добрила
и докато изсушавахме якета и обувки, имахме време и за по едно кисело мляко с боровинки. Наляхме си вода за цял ден и продължихме изкачването към връх Амбарица. Там на откритото облаците се гонеха над главите ни до вечерта. Плътната мъгла ни обгърна и на Големия Купен, но си останахме сухи чак до заслон Ботев.
Отново времето беше с нас и се наслаждавахме на най-величествените гледки от „гръбнака на българския дракон“.
Зелените вълни на планината следват една след друга чак до хоризонта.
Изумителната картина е обрамчена от тъмнозеления пояс на иглолистните гори.
След всеки завой на пътеката се откриват все по-впечатляващи скали и отвеси.
Сякаш огромни каменни катедрали нарочно са поставени тук от природата, за да ни напомнят, че живеем в благословена земя…
Редят се Кръстците, Костенурката, Жълтец и Млечният чал. Бавно слизаме към заслон Ботев и там ни посреща с радостен лай разкошното игриво куче-пазач. След 29 км вървене приключих деня с вкусна вечеря, студен душ и топло легло в реновирания заслон. Навих си алармата за 03:00 ч. и заспах.
Ден 9
Най-ранното ни ставане
Ставаме в 03:00 ч. и тръгваме точно в 04:00 ч.
Бързаме сънено нагоре към връх Ботев, а над главите ни са разпилени милиони блещукащи звезди.
И планината още спи.
Не ми се бърза и не ми се слуша хорската глъчка.
Иска ми се да остана заслушана в тишината.
Качихме се горе в 04:45 ч. и в 05:00 ч. бавно започнахме да се отдалечаваме от изкуствените светлини на кулата. Разминахме се със стадо мълчаливи крави, които учудено обръщаха глави след нас.
На слизане от върха, между металните колове на зимната маркировка, гледахме розовата ивица на зората.
Новият ден се раждаше в златисто сияние.
Това е онзи рядък момент, когато тъмнината и светлината се срещат и си подават ръце.
Колко от Вас успяват да уловят този миг на сътворение? И мълчаливо да го пуснат след това да си отиде, за да се слее с безкрайния кръговрат на дните?
При заслон Маринка продължихме по пътя
Стъпка по стъпка вървяхме на изток към изгряващото слънце, докато неговите първи лъчи къпеха в светлина масива на Ботев зад гърба ни.
Росата почти се беше вдигнала, когато напуснахме широкия и утъпкан път и се отправихме към връх Юрушка грамада.
На юг от нас в местността Пилешкия полог остават изворите на Селската река, които дават началото на Тунджа.
Слизането към река Тъжа и Мандрата минава през добре познатите ни полета с хвойна и вековни букови гори.
Изкачването на рида Пашовица е отново през красива широколистна гора. Пожелах си наесен пак да мина по тази пътечка, която вече ще е с нова жълто-червена премяна.
Билото ни награди с просторни панорами във всички посоки. На юг се очерта гръбнакът на върховете Голям Кадемлия, Малък Кадемлия и Мазалат, а пред нас ни очакваха Пеещите скали и дълбоката долина на река Габровница.
Насладете се на клипа:
Вятър нямаше и не чухме песента на скалите, но пък живописната пътека ни предложи запомнящи се райски гледки.
Пред нас се откри седловината на хижа Мазалат, където ни очакваше топъл домашно приготвен обяд и изстудена диня.
По пътеката точно под връх Куртбашица (Вълча глава)
ме грабнаха няколко издялани в скалата кръгове с идеална форма. Определено бяха дело на човешки ръце.
Очертанията им са толкова правилни и се намират в различни посоки на едни и същи скали. Дъждовната вода и топящият се сняг не биха издълбали такива кладенчета, те само ги заравняват и постепенно разрушават.
Древни олтари ли са или нишани за скрито съкровище? И какво общо имат вълците тук? В главата ми се въртят отново хиляди въпроси без отговори.
Слизането към хижа Партизанска песен беше едно мълчаливо препускане през красивата гора, нарушено от ситните стъпки на 8 малки глиганчета, които бързо пресякоха пътеката ни и се скриха в шубраците.
С пристигането ми на хижа Партизанска песен след 37 км вървене „славно“ приключи пешеходната ми разходка за деня. Първо се поглезих с шоколадов сладолед и студена лимонада, а след това с кола слязох до хотел Шипка, където си починах, изкъпах, подредих багажа, вечерях и дочаках групата от неуморни ентусиасти.
Към 22:00 ч. пристигнаха геройски и те.
Бяха безкрайно тихи и останали без сили от нечовешкия преход от общо 18 часа.
Навих часовника за 05:00 ч. и веднага заспах в най-удобното хотелско легло на света, тайничко завиждайки на всички онези с „извънземната“ форма, които правят Ком-Емине за по-малко от 10 дни.
Респект!
Ден 10
Пътят на дружбата
Вярвам, че всеки българин поне веднъж в живота си трябва да извърви Ком-Емине.
Навсякъде по старите табелки го обозначават като Международен планински маршрут на дружбата, но със сигурност това не е само туристически път. И не винаги е дружелюбен, лесен и красив. Точно както и животът…
Денят от Spruce до Грамадлива за мен беше най-трудният момент от цялото 18-дневно приключение.
Сутринта отново тръгнахме в 06:00 ч.
Изгревът ни посрещна точно до паметника Шипка и отдалеч се порадвах на каменното лъвче, което го пази.
Години наред бях се качвала дотук на Трети март, стотици пъти съм минавала през прохода, който свързва родното балканско село на баба ми и моя град Казанлък. Често разказвам, че в рода си имаме дядо Опълченец, който завинаги остава на върха.
Целият ми живот и този на моите предци е свързан с Балкана, затова го обичам и чувствам роден. Всички върхове и селища в полите на планината са ми познати. Бях си у дома и се радвах…
Минахме и покрай Бузлуджа.
Този огромен паметник
носталгично пазещ спомена за едно неотдавна отминало време на планови строежи и задължителни празненства. Днес нищо задължително няма и всичко съградено е потънало в тръни и разруха.
Колкото обичам Spruce и съм горда от подвига на нашите Опълченци, точно толкова непонятна и далечна за мен си остава страница от нашата история, наречена Бузлуджа.
Никога не съм имала желание да влизам в призрачната „чиния“ и дълго време се чудих на огромния интерес от чуждите туристи към този исполин на абсурдността.
Да, вярно е, че в нашия род имаме и ятаци и сподвижници на Никола Ланков и уважавам техните убеждения, но не мога да бъда съгласна с тях.
Поривът ми към свободата е твърде голям, за да бъде сложен в рамки.
Пътят по билото на изток минава през ветроенергийния парк Бузлуджа-Ветроком. Модерните съоръжения са наистина огромни.
И шумни!
Стоманените конструкции на ветрогенераторите са над 85 м, а размахът на металните им „ръце“ е до 80 м. Десетките „перки“ завинаги са променили пейзажа и се приемат със смесени чувства от хората и от двете страни на Балкана.
Спряхме за обяд край Горски дом Българка,
която за съжаление не е стопанисвана и бавно се руши. Успяхме да си починем за час върху отъпканата трева край каменното заслонче зад основната сграда. Външната чешма не работеше, а високите коприва бяха погълнали сградата и полянките край нея.
Няма нищо по-тъжно от гледката на изоставени детски площадки и счупени люлки.
Ами, тъжно ми стана.
Древен римски път и гъста широколистна гора ни отведоха до Дъбовския проход и гара Кръстец. Тук все още може да се видят входът на изоставената мина за черни въглища „Лев“ и призрачните постройки на миньорското селище. Починахме си на пейките край перона, но не дочакахме влака, а продължихме нагоре по склона.
Изпрати ни закачливата усмивка на зелената „гумена“ жабка, чиято нарисувана синя локва беше добро хрумване в горещия следобед.
От Дъбовския проход нататък чак до морето чешмите и кладенчетата, в които имаше все още бистра и студена течаща вода, се брояха на пръстите ми на едната ръка. Не беше валяло с месеци и реките бяха пресъхнали. Имаше проблеми с водоснабдяването в почти всички села по пътя.
Този ден бях решила, че ще съм с маратонките, за да могат стъпалата ми да си починат от високите и твърди туристически обувки.
Огромна грешка!
След 10-ия километър с маратонките вече усещах всяко камъче по чакълестия път.
Краката ми се бяха подули и маратонките вече ми стягаха. Натрупаната умора, подутите ми крака и неудобните обувки спряха устрема ми и започнах да вървя много по-бавно през старите букови гори и златни поляни.
Огромни благодарности на нашата водачка Катерина Кожухарова, която остана с мен да извървим заедно последните 3 часа от прехода.
Няколкото допълнителни почивки, бурканчето с течен шоколад, овесените бисквитки и порцията протеин ми дадоха нови сили да продължа.
След бавно и мъчително извървените 48 км в 20:00 ч. бях в хижа Грамадлива и тържествено обещах, че на другия ден ще остана с шофьора на групата, за да си презаредя батериите и за да могат водачите да си починат малко от мен и от бавното ми ходене.
Следва продължение, едва по средата на пътя сме с Ани…
See more about the author Ani Orozova here
