Ако сте пропуснали първа част, вижте я тук.
Здрасти, Миме!
Благодаря ти за вложените усилия и цялото търпение, с което ме изчака за продължението. Дължа ти една лятна витаминозна салата с детоксикираща ракия. Мисля, че ако онзи ден не си бях изкълчила крака, което да ме закотви сега вкъщи, имаше опасност да се забавя още.
…………………
Запалих една цигара и втренчих поглед в монитора, като виртуално се понесох, крачейки по Галилейските планини.
Може ли Камино да се извърви с куче?
Опаааа! В работата трябва да уведомя, на нашите да спомена, ами Кари…., кой ще я гледа!
Отново защраках по клавиатурата, изчитайки всички всевъзможни чужди сайтове, търсейки информация дали мога да измина Камино с кучето си и как.
Трите спънки пред едно Камино с Кари
Първа спънка – в албергетата не се допускат кучета, само и единствено ако пилигримът не е със специални нужди, иначе мога да намеря частни хостели за минималната сума от 30 евро на нощувка, което мен хич не ме устройва.
Втора спънка – да нося палатка с мен, което ще ми предотврати триадата с албергетата. Обаче и този вариант не върви, тъй като 99% от земите са частна собственост и в повечето случаи са заградени с табела.
Дори имаше и такива, които освен жив плет имаха и ограда с предупредителна табелка, че по нея тече ток. Информацията казваше, че можеш да разпънеш палатка само ако си закъсал в късните часове и няма близко населено място до теб. Иначе, ако те хванат, подлежиш на глоба.
Е, разбира се, аз лично срещнах един италианец, който на втория ден за нещо се беше ядосал в едно от албергетата, тегли им една „майна“ и отнякъде си се сдоби с палатка, като сутрините го засичах да спи само със спалния си чувал под лозовите храсти и маслиновите дървета.
И третата спънка беше, че щях да съм там от края на юли до началото на септември, а тогава температурата е над 40 градуса по Целзий, което щеше да бъде много трудно за Кари. Тя е с черна козина, има опасност от дългия и неравен път да си нарани и изгори лапите.
Същевременно не навсякъде имаше вода, където щеше да може да се разхлажда, а това щеше да ме постави в позицията често да я нося на ръце, което нито за нея, нито за мен е най-доброто решение.
И все пак реших да проверя какви са цените на самолетните билети и билетите за влак за кучета и условията им за превоз, просто да го имам предвид.
Колко труден е първият ден през Пиренеите?
След като изчетох цялата тази информация, плюс тази, която във всеки един текст казваше аджеба колко е труден пътят през първия ден, защото минавал през Пиренеите и че не се препоръчвал на хора, които нямат опит с планински преходи, се допитах до едно момиче, което вече беше изминало Камино, да ми даде сравнение с кой маршрут от нашите планини може да се съпостави, за да мога да добия представа колко е „трудно“.
Какво означава „трудно“ за всеки от нас
За всеки един от нас представата за „трудно“ и „лесно“ е различна и много индивидуална.
Истината е, че нито тя, нито някой друг можеше да ми даде отговора на този въпрос и тогава реших да спра повече да чета каквото и да е било, просто събирам багажа и заминавам.
Каквото такова, ще го бъде или няма да го бъде.
Отпуската за Камино и реакцията на близките
Когато отидох на работа, помолих шефовете си да ми отделят минутка, когато са свободни, тъй като искам да разговарям с тях.
Малко по-късно, като се освободиха, дойдоха в стаята при мен и им казах:
„Не знам, най-вероятно сте чували за пътя Камино де Сантяго и аз искам да го измина, затова ще ми трябват повече от двайсет дни отпуск, за да мога да извървя целия път, който тръгва от Франция и завършва на Атлантическия океан в Испания.“
Бяха много заинтригувани и ме подкрепиха с две ръце, давайки ми зелена светлина с тяхното съгласие, за което:
„Благодаря! Благодаря! Благодаря!“
Бих казала, че дори много се въодушевиха и предложиха подкрепа в случай, че изпадна в някаква нужда.
„Ти не си наред!“ – семейните преговори
Едно тикче за свършена работа, следващото официално уведомление беше да съобщя на нашите.
Не се притеснявах, че баща ми ще ми каже:
„Ти не си наред!“
Така и стана.
Докато майка ми започна да нарежда с така познатия си репертоар:
„Ти не си наред! Колко? 900 км.? Сама? Да не ти се обаждам? Ти наистина искаш да ме докараш до лудост и инфаркт!“
Едно денонощие ми трябваше да я убедя, че ще се случи, иска или не, защото вече съм си закупила самолетния билет, както и имам съгласието от страна на шефовете си.
След това денонощие преговорите продължиха още шест месеца до деня на моето заминаване.
Камино започва много преди първата крачка
Чакайки да се изтърколят месеците, седмиците, дните, часовете, минутите и секундите до датата на моето Камино, се запознавах с различни хора, които вече го бяха изминали или които също искаха да го извървят.
В едно от запознанствата си с едно момиче, тя ми спомена за нейна приятелка, която била тръгнала през юни, но решила да се откаже на втората седмица, защото всеки ден валяло.
Не се и замислих, а директно отсякох – независимо какво е времето, аз ще го измина от край до край.
Пътят работи отвън навътре
Камино е път, който работи върху теб отвън навътре, за да се случи твоята промяна отвътре навън.
Ако има дъжд, значи на теб ти трябва точно този дъжд, ако има слънце, значи ти трябва точно това слънце.
А аз бях решила да приема всичко, което пътят щеше да ми поднесе и тогава за първи път тръгнах и поех нанякъде без никакви очаквания.
Всъщност страхът ми от разочарование е в очакванията и незнанието ми.
Какво на практика искам да очаквам, ми направи една голяма услуга.
В сърцето и мислите ми да освободи място за всичко, което предстоеше да се случи съвсем спонтанно, без никакви планове, без предварителни решения, уговорки и без страх да последвам жълтите стрелки.
Последната седмица преди заминаването
Времето до заминаването колкото беше далечно, така и бързо се изтърколи.
Седмица преди полета започнах да събирам багажа си, който бях записала на един лист.
Сложих всичко на леглото и започнах внимателно да преглеждам, редя и да отстранявам неща, които преценявах, че няма да ми трябват.
Какво побира една 14-килограмова раница
Така уж сведох тежестта на раницата си до 11 кг., които всъщност на летището се оказаха 14 кг. без храната и водата.
В багажа имаше дрехи, аптечка, енергийни гелчета и барчета, сандали, фотоапарат, документи, пликче с балони, малко тефтерче, няколко химикалки, дневник, в който да записвам всеки един ден, едно Махенди на лявата ми ръка, един часовник, една сребърна верижка и спомена за едно писмо от две молби и една заявка, което бях написала и адресирала преди година до Господ.
Край!
П.С. Ако Мария намери време ще ни сътворе един страхотен пътепис по Пътя Камино. Дано го доживеем 😊
Вижте повече за автора Мария Люцканова тук
