Ямайка. Приключенията продължават: Юсеин Болт и Rick’s Cafe
Ако не сте прочели първата част – тя е тук:
Юсеин Болт – гордост или „дива“?
На втория ден решихме да отидем до района на Trelawny, където е роден Юсеин Болт – ямайският спринтьор, световно признат като един от най-великите атлети на всички времена.
Нашето пътуване съвпадна с периода, когато Болт беше в най-активните години на своята кариера. Той вече беше спечелил осем олимпийски златни медала и единадесет златни медала от световни първенства по спринтовите дисциплини. Притежаваше и световните рекорди на 100 метра – 9,58 секунди, и на 200 метра – 19,19 секунди.
Болт беше част и от ямайския щафетен отбор, който държи световния рекорд на 4 × 100 метра – 36,84 секунди.
Тук, на Запад, много се пишеше за него и ние очаквахме да видим нещо в родния му край, което да напомня за големия спортист.
Напразно обикаляхме.
Нищо.
Останахме разочаровани.
По-късно научихме, че отношението към него в родината му не било еднозначно. Той живее и тренира в САЩ и според някои ямайци не се появява достатъчно често и не участва активно в националните им празненства. Дори го наричали „дива“, която не се интересува от Ямайка.
Виж, Боб Марли е друга работа…
Навсякъде обичан и уважаван. Гордеят се с него.
Dunn’s River Falls – моето голямо изпитание
По програмата ни следваше посещение на Dunn’s River Falls – един от най-известните и красиви водопади в Ямайка.
Бяхме чели, че тази туристическа атракция предлага изкачване по каменните тераси на водопада и искахме да опитаме и ние.
Да изживеем нещо хубаво след многото разочарования.
Паркирахме колата и се насочихме към водопада.
За да можем да се катерим по мокрите камъни, трябваше да си купим специални обувки, които предпазват от подхлъзване. Аз останах много доволна от тях и си купих даже два чифта, които използвам и до днес.
За изкачването има два варианта – с водач или самостоятелно, на собствен риск. Понеже аз съм си страхлива, избрах водача. Приятелите ни се катериха самостоятелно.
Наредихме се в редица и се хванахме за ръце.
Един по един се катерехме след водача, сякаш следвахме една пътека. Беше много стръмно и трудно да се изкачваме по водопада, хванати за ръце. Трябваше да се стъпва само върху много малка и хлъзгава повърхност.
Въпреки специалните обувки, които носихме, мнозина не успяха и трябваше да прекъснат. Много хора паднаха.
Веригата се разкъса и аз се пуснах.
По-лесно е да се изкачиш сам.
Нямаше и връщане назад, защото вече бяхме тръгнали. Уплаших се, но нямах избор.
Трябва да отбележа, че тази атракция не е за нетренирани хора или за такива, които не се чувстват уверени във водата и на хлъзгав терен.
Имаше и фотограф, който, разбира се, искаше да купим снимките от времето, когато бяхме във водопада. Той беше непрекъснато с нас и правеше снимки.
Това ми направи впечатление и като типичен туристически капан: предлагат ти нещо, което изглежда безплатно, а после не те оставят на мира, докато не платиш.
Поне така изглеждаше Ямайка през нашите очи в онези дни.
Долар, долар, долар…
Но аз бях доволна от собственото си постижение.
Никога не бях вярвала, че ще се справя.
Вечер с Боб Марли
Отправихме се към хотела.
След вечерята ни чакаше музикална вечер, посветена на Боб Марли.
Хотелът организираше всяка вечер някакво забавление. Иначе нямаше много какво да се прави.
Да се излезе извън хотела беше немислимо заради високата престъпност в района.
В хотела имаше и няколко ресторанта – японски, китайски, а ла карт, както и ресторант със шведска маса.
Редувахме ги, за да избегнем еднообразието.
Ако не бяхме предприели излетите, не знам как щях да издържа.
Това с all inclusive не е за мен.
Rick’s Cafe – между скалите и морето
Една друга атракция в Ямайка е посещението на Rick’s Cafe – ресторант, разположен на скалите край морето.
Тук се сервират традиционни карибски ястия и напитки. Има басейн и скална стена, от която смелчаците могат да се хвърлят във водата.
Има няколко нива, от които може да се скача – от около 3 до 10,6 метра височина. Само за тези, които смеят.
Гледката е красива, музиката – реге. Мястото е много посещавано.
Снимка с природата.
Когато просто повярваш на някого
На излизане от кафето объркахме пътя.
Едно младо момче видя, че се мотаем, и ни зададе въпроса:
„Накъде сте?“
Казахме му и го попитахме кой път да хванем. Той ни каза, че можем да караме след него.
Бил на път за баба си, която била болна, а къщата ѝ се намирала в същата посока.
Тръгнахме след него.
По средата на пътя започнахме да се съмняваме в искрените му намерения, тъй като започнахме да се изкачваме по баири и да караме по чакълени пътища, които не разпознавахме.
Явно не си бяхме научили урока от предишното приключение.
Бяхме много лесни за измама. Просто вярвахме на хората.
Нямаше как да се върнем. Голям път не се виждаше и ние продължавахме да караме след него, поне докато видим асфалт.
Накрая стигнахме до едно място.
Момчето изчезна с моторчето.
Беше получил парите си за това, че е довел туристи.
Оттук други ни поеха.
Нахвърлиха се като хиени, за да ни покажат някаква пещера.
Добре, поне да видим нещо, щом сме дошли дотук.
Пещерата и още един урок
Вътре в пещерата имаше един мъж, който удряше на местно барабанче. Беше без зъби и очевидно в доста особено състояние.
Бяхме принудени да дадем някой долар.
Едва се отървахме.
След като се спасихме и този път, решихме да не питаме никого нищо и сами да се оправяме.
Имахме усещането, че всеки разговор, всяка услуга и всяка посока в крайна сметка водят до едно и също:
долар.
За да ти покажат пътя – долар.
За да ти покажат нещо – пак долар.
Долар, за да ни отворят портата?
Върхът на нахалството дойде, когато влизахме през портите на хотела, в който пребивавахме.
Пазачите поискаха долари, за да ни отворят вратата.
Мъжът ми беше побеснял и ги попита:
„Защо?“
Отговориха му:
„Да си купим бира.“
Направихме се, че не разбрахме, и подкарахме колата.
Наложи се да отворят без долари…
Ямайка – време е за следващото приключение
Вече ни беше писнало от това безочие и просене.
Имахме още цяла седмица и трябваше да правим нещо.
Оставаха ни къщата на Иън Флеминг и плажът на Джеймс Бонд, свързан с филма с Шон Конъри и Урсула Андрес.
Но за това – в следващия пътепис.
Следва продължение.
Вижте повече за автора Мария Сунд тук
