Есенна идилия в Балкана – Гложенски манастир, Царичина и връх Вежен
Препрочитайки и редактирайки фото-галерията с днешна дата, чак не ми се вярва, че пътешествието се е случило, и то неотдавна…
Отшумя кошмарът COVID-19, премина, и аха да продължа живота си оттам, откъдето го прекъсна… А то става по-страшно и безнадеждно. И продължително, чак краят не се вижда…
Войни, заплахи, разделение на обществото ни – как пък няма една единна събирателна, а все pro и contra.
Затова да се насладим на едно недалечно преживяване с надеждата, че скоро отново ще дишаме свободни, здрави и с пълни гърди. Като човеци.
Приказно пъстроцветно приключение ми се случи по късна есенна доба, по-точно в края на октомври. Ще го споделя с вас в кадри и текст. Нямам претенции за пълно съвпадение между фотоси и думи, защото мисълта препуска, а снимката понякога си е сама за себе си, без коментар…
Толкоз с интродукцията, или увода, както сме го учили!
Гложенският манастир – твърдина над Тетевенския Балкан
От Гложене, Тетевенско, и едноименния манастир започва нашият организиран маршрут. В България има още едно село с това име. Във Врачанско… Винаги съм се учудвала на многото еднакви имена на селища в родината… Например, знаете ли, че селата Баня са поне 24?!
И така – манастирът се вижда отдалеч, сякаш кацнал на скала. За разлика от други български манастири, строени в закрити, потайни места.
Гложенският сякаш се е „изпъчил“ отвсякъде и отдалеч.
Разположен е на склон, под каменните отвеси на връх Камен Лѝсец, на 1073 м н.в., върху скална издатина от планински рид.
Подстъпът към входа на манастира е бил препречен от скали, които по-късно са разсечени, за да се прокара път, а от другите му страни се спускат дълбоки долове.
Гледката във всички посоки е забележителна.
На мене ми прилича на твърдина, която дръзко защитава предназначението си.
Историята му е дълга – според преданията е основан в началото на XIII век. Табелката на входа недвусмислено посочва възрастта.
Реконструиран през XV–XVI и XVIII век, той се е съхранил и не е разрушаван именно поради труднодостъпното си място.
Васил Левски и Васил Друмев
Ще спомена два интересни факта: по време на националноосвободителните борби манастирът е едно от убежищата на Васил Левски. Запазено е укритието на Апостола – според сведенията под килията му е имало подземен проход. Посещенията на Левски са пазени в най-дълбока тайна.
Другото интересно обстоятелство: след Освобождението тук е заточен писателят Васил Друмев, с духовно име Климент. Да си припомним: български писател, духовник и политик. Той е автор на първата ни повест „Нещастна фамилия“ и първата драматична пиеса с оригинален сюжет „Иванку, убиецът на Асеня I“. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия и два пъти министър-председател на България.
През 1893 г. митрополит Климент е изпратен на заточение в Гложенския манастир. Изгнанието му завършва с падането на правителството на Стефан Стамболов. Сега в манастира има малък музей, посветен на Друмев.
Съвременният вид на обителта се оформя след разрушаването на старата манастирска църква и кула и изграждането на нов храм. Един от архитектите, реконструирали комплекса, твърди, че старата черква е била поне на 700 години.
Строителството е уникално, градено е върху и от скалите наоколо.
А гледката от твърдината е невероятна, особено при ясно време.
Резерват „Царичина“ – есенна приказка в Балкана
Отново в микробуса и напред към „Царичина“ – един от резерватите в Национален парк „Централен Балкан“ и със сигурност най-очарователен през есента!
Тръгваме от Рибарица. Като преди това водачите ни разбират, че хижарят си е счупил крак и горе освен чай няма нищо. Затова спираме в малък магазин непосредствено преди маршрута. Аз съм в ужас. Как ще мъкна храна за два дни?!
Научавам, че ракията е задължителна. Оглеждам се и си „харесвам“ един млад левент с вид на компютърджия и правя сделка: той да носи тежкия багаж – две бутилки ракия по негов вкус и всичко хранително, а в замяна получава едната бутилка и парче луканка за „шерпа“. Така вече мога да продължа нагоре.
Изкачването е стръмно и тежко. С багаж на гърба. Специално си купих 80-литрова раница и естествено я натъпках с всичко излишно… Поне младежът носи храната.
Но гората, през която вървим, е невероятна и усилието си заслужва. За деня преодоляваме денивелация от порядъка на 900 м. Много стръмна на места.
Омайничето и легендата за Тамара
Защо се казва резерватът „Царичина“? Знаете ли? Има едно уникално цвете – омайниче, по народному, с латинско название Geum bulgaricum.
За него легенда разказва: дъщерята на цар Иван Асен II – Тамара, една пролет се разболяла от коварна болест. Баща ѝ я изпратил на лечение в Тетевенския Балкан.
Напролет настанала красота: раззеленило се, запели птици, снегът се стопил и потоците забълбукали. Всички поляни били в цветя. Тя бродела, събирала китки и плетяла венци. Но най-много ѝ харесало едно огненочервено цвете, което местните наричали „омайниче“. За него разказвали, че ако момък види девойка със затъкнато алено цвете в косите… Цветето омайва младежа и той се влюбва.
Тамара откъснала едно цвете и го сложила зад ухото си. Царкинята не срещнала любовта, но до есента оздравяла и си тръгнала от това приказно място, където растяло любимото ѝ цвете. Хората вярвали, че то я е изцерило и в нейна чест го нарекли „царско цвете“, а местността с поляните, на които то цъфти до ден днешен, се нарича „Царичина“.
Само да добавя, че в резервата се опазват над 600 вида растения. Сред тях има и редки и защитени видове.
Неусетно, сред обагрените в есенни тонове гори, стигаме на поляна, цялата покрита със скреж. Избуялата трева е поне метър.
Хижа „Ехо“ и връх Юмрука
Още малко и излизаме на билото на Стара планина и се озоваваме на най-космическата хижа в Балкана – русенската „перла“ Ехо! 🙂 Космическото е вярно, за „перлата“ не…
Хижата е разположена на самото било на Стара планина, между върховете Кавладан и Юмрука. От поляната се виждат едни от най-красивите гледки в Балкана.
Оставихме багажа и няколко души решихме да „отскочим“ привечер за разгрявка до величествения връх Юмрука!
Тръгнахме нагоре. По средата на пътя ни задмина бойна група младежи на 70+. Пожелаха ни бодро: „Приятна разходка“. Ние се „тътрихме“ нагоре. Стигнахме параклиса, после решихме да си направим снимки.
Най-накрая, запъхтени, „покорихме“ върха. Гледките от него са паметни! В справочниците пише, че от Юмрука се вижда при ясно време 70% от България. Е, ние бяхме вече по здрач, но си заслужаваше.
А защо се казва Юмрукът? Защото отдалеч скалите наподобяват стисната човешка десница.
Горе пак видяхме бодрите „младежи“. Бяха се съблекли по юнашки фланели и отново хукнаха към хижата. Защото било настанало ракиено време. Пожелахме си такава „старост“.
Денят, наситен с толкова емоции, е към края си. В трапезарията – изненада: грижливи ръце бяха стъкмили боб чорба и супа от гъби, дъхав билков чай. Плюс нашите запаси направо беше гала вечеря.
А една дама се оказа, че станала баба – от другия край на света, зад планини и морета, ѝ се родила внучка. Пихме за здравето на бъдещата планинарка.
Една студена нощ в планината
За хижа „Ехо“ – лично за мене беше голям компромис да спя там. Одеяла – помните ли ги от времето на червено-зелените родопски одеяла?! Чаршафи: чисти, но просмукани с влага и с мирис на мухъл. Няколко помещения с двойни легла, едно над друго, със заковани прозорци, без каквото и да било проветряване… В 21 часа се гаси генераторът и се движиш с фенерче. Бях чела, че има стая с 4 легла и собствено санитарно помещение, но уви, не открих такова… Така че се примирих и се опитах да спя с още 16 души.
Снимах няколко ентусиасти, които се изкачиха на билото, за да документират залеза, а може би са дочакали и изгрева. Завидях на нашия водач Еди, който спа навън. Носеше си шалте и спален чувал. През нощта става минус 1–5 градуса…
Независимо от безсънната, студена и влажна нощ, пълна със „звуци“ и „аромати“, на сутринта станах жизнерадостна и свежа, както казват руснаците – като краставичка. Навън въздухът беше кристално чист, студено режещ.
По билото към връх Вежен
Неделната сутрин ни къпе с ален изгрев на билото. Всички неволи дотук са си стрували…
Подгрели, вече се впускаме във феерична разходка по Старопланинското било и преодоляваме великолепни панорамни върхове, за да се озовем по пладне на челото на един от най-респектиращите гиганти на Балкана – връх Вежен!
При това двуглав. Ура: 2198 м н.в.!
Пейзажът е: изсъхнали треви и красиви гледки. Сякаш си над планината, зареян над хребети, ридове, поляни и гори – докъдето ти стигне погледът… И коне. Да, на свободна паша.
Имаме късмет. По това време казват, че Балканът е забулен в мъгли… А ние бяхме между небето и… небето. Над нас и под нас се стелеха рехави, пухкави облаци. А взорът обхождаше гледката: от едната страна Северна, а от другата Южна България. Като на длан.
Нямаше мобилна връзка, щях да се обадя на колега в Русе, да му кажа, че го виждам… А той да ми отвърне: „Къде си хванала гората?!“
С нас от хижата тръгна едно черно куче. Няколко пъти се опитвахме да го върнем, но то ни осинови и доведе чак до Рибарица. Явно добре познаваше маршрута.
Ето ни с водачката Деляна Хаджииванова. Следваше дългоочакваното спускане към хижа „Вежен“.
Спускането към хижа „Вежен“
После групата се раздели на две: по-силните по стръмния път с водач Едуард Благоев – Еди, а по-слабите – по трасето с въжетата. А какъв е критерият, не ми стана ясно.
Незнайно защо се озовах при по-силните. Трасе с маркировка почти не видях… Май го карахме „по нанадолнище“…
Клек, боровинки, стръмни скатове. Добре, че имахме щеки, щяхме да си изпочупим краката. Беше абсурдно, рисково, с излишен адреналин.
За компенсация на екстремното спускане се „напасохме“ с боровинки. Толкова много не бях виждала… Буквално ги мачкахме при стремглавите стръмнини.
На хижа „Вежен“ двете групи се събрахме.
Втората хижа е направо луксозна. И се стопанисва с желание и размах. Тук си отдъхнахме и пихме прекрасен планински чай, местна реколта.
Събрали сили, се запътихме вече по отъпкани пътеки, с добре маркиран маршрут, после по черен път, накрая асфалтов, докато стигнем микробуса.
Много дълго. Стори ми се безкрайно. Изтощително. Ходиш, крачиш, вървиш. Изприказвал си всичко, разгледал си наоколо и само ти се иска да си опънеш краката…
Ето ги първите къщи на Рибарица!
Беше славен ден.
Приключи живописната есенна приказка в гордия Балкан – сурова, трудна и дива планина. Но тя ни допусна до себе си, сподели пищни багри, ромолящи потоци… и тишина.
А ние сме ѝ благодарни.
Вижте повече за автора Мария Радева тук.
