Русия. Сто години самота

От друг ъгъл Руската църква в гр. Шипка
сеп. 29, 2026
Автор: Дарина Ванкова
Русия през погледа на Дарина Ванкова – личен спомен от Москва, българските отношения с Русия, паметници, история, култура и матрьошката на хладилника

Редакторска бележка

Текстът е част от авторската поредица „Пътешествие с магнити“, разкриващи лични спомени, наблюдения и размисли на Дарина Ванкова. в която магнитите от хладилника се превръщат във вдъхновение за споделени мисли и разкази.
Историческите, културни и политическите теми са разгледани през призмата на твореца и не представят позицията на TEA.

Ако сте стигнали до тук, поредицата има още статии:
1. Поредица – Пътешествие с магнити
2. България. Гордост и предразсъдъци 
3. Африка. Сърцето на мрака  

Русия – страна между два свята

„Сто години самота“, но не по Г.Г. Маркес.

Всъщност, много по-дълго. Тя винаги е била самотна страна и причината за това е нейната уникалност.

Вкопана в Азия и домогваща се до цивилизованото очарование на Европа, Русия е осъдена да бъде нито напълно приемана, нито изцяло отхвърлена.
Тя е екзотичната хубавица от покрайнините на буржоазния квартал, заглеждана от мъжете и непожелана за съпруга, която се опитва да прикрие емигрантското си потекло с луксозни дрехи от предишния сезон.

Казват, че Балканите имат повече история, отколкото могат да понесат. Русия вероятно има прекалено много география.

Самолетът за Москва беше огромен. Неговият дружелюбен търбух поемаше и поемаше чиновници в командировка, студенти, неколцина туристи и много работници за Коми. Беше времето на червените знамена, братската дружба и безплатното медицинско обслужване, на пъстра смес от надежда, отчаяние, илюзии и мрачни предчувствия в залеза на една империя.

Разликата се усещаше още на московското летище. Вместо едрите в кръста, поразмъкнати български чиновници, ни посрещнаха сурови млади мъже със стиснати устни. Всички бяхме напрегнати и мълчаливо помъкнахме големите си куфари към изхода, сякаш неохотни да напуснем сивата утроба на Шереметиево. Отвън ни очакваше Империята.
Излязох и поех дълбоко въздух. Влажен и студен, довян от азиатските степи, смесен с диханието на Сибир, превалил Уралските хребети и подправен с дима на гордите комини на социалистическата индустрия.

Усещането беше за нещо мощно и непознато, като огромно диво животно, което не можеш да опитомиш. Почувствах се едновременно отблъсната и привлечена. Бях свикнала с уюта на малката ни столица, с живописните подбалкански градчета, с лозниците над сгорещените дворове през лятото и с прозирната мъгла по тесните улички наесен.

Русия беше нещо напълно различно, стряскащо и по своему прекрасно. Страна, голяма не само по територия, но и предполагаща широта на мисълта и безкрайни възможности.

Империята. Петър I. Империята преди

Русия в София

Ние, българите, имаме неотменимо емоционално отношение към Русия, споменете я в разговор или напишете в социалните мрежи и никой няма да остане равнодушен. Обичана и мразена, възхвалявана и обиждана, тя е част от живота на всеки от нас.
Преди няколко дни излязох на кратка разходка в центъра на София. Русия беше навсякъде.

Камбаните на спретнатата руска църква прегласяха на боботенето от проектираната от Померанцев катедрала. Недалеч учениците от 133 училище учеха поредния урок по руски език. Администрацията на държавата се беше приютила в няколко сгради, построени в псевдоренесансовия, тромав и малко наивен сталински стил. В театрите на ул. „Раковски“ подготвяха постановки по пиесите на Чехов. Някой беше написал на стената „вън, червени комунисти“. В зала „България“ очакваха известен руски виртуоз, а в книжарницата едно момиче си купуваше роман от Достоевски.

Много политика, мощен бизнес, благодарност за съдействието на националната ни независимост, шепа омраза, потир православие и щипка култура.

Руската църква в гр. Шипка

Двата символа на българското отношение към Русия

Има два символа на българското отношение към Русия.

Единият е в град Шипка. Там руската църква блести с позлатени кубета, извива бели фризове и руменее със стените си. Пищна и хубава като празничен сладкиш, тя сякаш случайно е попаднала сред тъмните гори на Балкана. Тя олицетворява всичко, което ние бихме искали да помним – подадената ръка за помощ, закрилата и жертвите, белия кон на Столетов, победния марш на „московците“.

Независимо от естествените имперски интереси.
Другата постройка е паметникът на Съветската армия. Ако забравим символното му значение и разгледаме внимателно и безпристрастно статуите, може и да го харесаме. Той е свидетелство за развитието на изкуството по онова време, за вкуса и начина на възприемане на действителността – подобни реалистични, малко груби и натрапващи посланията си, но живи и въздействащи произведения са създадени не само в Съветския съюз.

Спомнете си огромните глави на американските президенти, изсечени в скалите, или дори едрите и колоритни невести и ябълки от картините на Майстора.

Паметникът на съветската армия в очите на русофоби

Паметникът на Съветската армия

Така или иначе, паметникът на една армия, която не е водила сражения на българска територия, но е установила военно присъствие в страната през 1944 г., продължава да вълнува обществото и до днешния ден.
Шегобийци боядисват фигурите в пъстри цветове. Туристи въодушевено снимат с телефоните си. Юноши тракат скейтбордове на площада отпред, а в градинката отзад се целуват влюбени.

На празници групи русофили носят венци, а минувачите русофоби ги проклинат наум. Монументът живее свой живот, за разлика от много други забравени и пренебрегвани паметници. А най-отгоре един войник е вдигнал автомат „Шмайзер“ – оръжие, превърнало се в един от най-разпознаваемите символи на съветската военна епоха.

Това е паметникът, който мнозина биха искали да забравят. Но не могат.

Паметникът на съветската армия през погледа на русофили

Русия след Съветския съюз

Днес Русия е много различна от Съветския съюз навремето, въпреки че няма нищо против да се кичи с неговата мощ и постижения и небрежно да подминава многобройните проблеми и недостатъци. Тя вече не е нито водач на световния пролетариат, нито Империя на злото.

Притежава повече самочувствие, отколкото възможности.

Не е точно империя, но не е и национална държава – прекалено слаба за едното и прекалено голяма за другото. Всъщност, какво точно е? Руската мечка търси своя път и остава по снега кървави следи.

Подобна съдба имат всички бивши империи – Турция, Великобритания, а може би и САЩ са в подобна незавидна роля.

Сегашният лидер на Русия, магнит

Империи, идентичност и нови граници

Те вероятно търсят нещо, което да слепи народите им в една цялостна нация – религия, митове или просто девиз.

Да си върнем контрола след Брекзит?
Да направим Америка отново велика?
Крим е наш?

Путин и Ердоган, всеки по свой начин, използват религиозната идентичност в опита си да придадат нов смисъл на наследството на своите империи. Крим и Нагорни Карабах, войната в Сирия, мощните армии и разветите навсякъде знамена – не съм сигурна дали това е проява на сила или признак на безпътица. Дали осигуряват единството на нацията или са изкушенията на нови империи?
Тепърва ще разберем.

Матрьошката на хладилника

Преди години туристическите магнити не бяха на мода.
От Москва всички носеха сервизи за чай. Моят е обсипан със златни листа, за спомен от една самотна разходка в Ботаническата градина. Беше един от последните слънчеви дни на октомври и аз навярно бях единствен посетител. Бродех по алеите на бившето имение на някой московски княз, розите бяха изрязани за зимата, а парниците бяха затворени.
Беше занемарено и прекрасно, миришеше на дим и влага, а на терасата пред една от сградите зад заблатеното езерце, сякаш седяха Чеховите герои и се увещаваха, че е крайно време да избягат в Москва. Въпреки че отдавна вече бяха там.

Днес на хладилника ми има матрьошка. Моята приятелка не ми донесе нито кула от Червения площад, нито шарено кубе на църква, нито сияйна петолъчка върху кожена ушанка.

Матрьошката сигурно е най-жизнерадостният руски символ, закръглен матриархат с червени бузи.
Сигурно точно това беше привлякло моята приятелка да я избере от сергията за сувенири.

В тази дървена кукла обаче се спотаява още една, и после, изненада, трета и може би още много след това.
Не е ли матрьошката въплъщение на вечността на живота, безкрайността на създаването, предаването на генетичния код от майка на дъщеря, спиралата на повторението на съдбата?

Моята приятелка може би беше предчувствала нещо при избора си на сувенир.

След време и се роди внуче и тя самата се превърна в матрьошка.

Матрьошката на моя хладилник

Забележка на редактора:

Снимките на Паметника на Съветската армия вече са архивни.

Уникални.

Исторически.

Така че благодарим на Дарина Ванкова, че навреме го е снимала и запазила.

Може да ви е интересно също

    Q

    Бюлетин

    Бюлетин