Втора част
Ако сте пропуснали първа част – ето тук е: Перу и Амазонската джунгла – приключение в Пуерто Малдонадо
Ще спим в еко лоджа – бунгала, разположени в редица в парк, с прекрасна градина и обща постройка в началото на селището, която е помещение за хранене.
Посреща ни табелка с гръмко име: еко лоджи „Амазонски рай“.
Мястото си има собствен кей. Не е петзвезден лукс, но е чисто, подредено, приветливо и поддържано от изключително мили, усмихнати и любезни хора.
Пристигаме точно за обяд. Трапезарията е огромна. Отвън има дървен чардак с хамаци и прозрачен бидон с вода. Оттам ще си наливаме в бутилките. Няма откъде да си ку-пиш бутилирана вода. В селището липсва магазин.
Еко лоджата „Амазонски рай“
Самата „магeрница“ представлява голямо дървено помещение с покрив без таван – виждат се гредите. С мрежи. Никъде няма стъкла по прозорците. Светът е директен. Няма прегради, по-скоро са транспарантни.
Чуват се различни езици. С нас има белгийци. За другите не разбрах, но тях определе-но ще запомня. (Млада жена непрекъснато пищеше и приятелят ѝ трябваше да ходи след нея да разгонва насекомите…)
По повод на безкрайните писъци – водачката ни каза в прав текст: „Няма да крещите. Тук аз съм на почивка. За вас ще се грижат опитни водачи. В безопасност сте, ако спазвате правилата. Спокойно казвайте, ако има проблеми. Няма нужда да се пищи и да се нарушава спокойствието. Няма прегради. Всичко се чува от единия край на се-лището до другия“.
Храната е изобилна и включва първо, второ и десерт.
„Натъпкваме“ се нечовешки. Об-що мнение е, че това е най-вкусната храна, която сме опитвали до момента. Аз се от-пускам и си хапвам от всичко, което после ще има последици…
Виждам два хладилника. Казват ни, че в тях трябва да си оставим всички продукти, които носим. Никаква храна не бива да имаме в помещенията си, защото ще пристиг-нат неканени и непознати гости от друг вид, които, ако им замирише, ще преровят, разпръснат и разкъсат всичките ни вещи.
Спазваме правилата. Никой от нас не рискува. Свястна група сме.
Разполагаме с около час, преди да потеглим на първия си „поход“. Ще посетим „Острова на маймуните“, на няколко минути с лодка нагоре срещу течението на реката.
В джунглата – „Островът на маймуните“
Слизаме и стъпваме върху напукана земя – а излизаме от водата… Много странен пей-заж. Предупреждават ни: нито крачка встрани. Трябва да вървиш само по пътеката. То, като погледне човек, няма как и да стъпиш встрани, толкова е гъста растителността…
Маймуни няма да видим, но ще побродим по тесни пътечки из джунглата. Слънцето трудно пробива през листака, а растенията се протягат дружелюбно към пътя.
Прескачаме нападали клони и дървета, преминаваме покрай разнообразни треви, храс-ти и дървета със стволове и листа от всякакъв калибър. Кипи от живот: чуват се птичи песни, жужат насекоми…
Мястото ми действа едновременно зареждащо емоционално и изцеждащо физически. Част от мен иска да остане тук – в зеленото, в живота, в топлото, подчинена на ритъма на джунглата, на слънцето, на безвремието.
И веднага се сещам за друг ритъм, позаб-равен: особено труден за мен момент тогава, пък кога ли ми е било лесно – и да не се връщам в мрака на София, подчинен на правилото, че трябва да бързаш постоянно, да се състезаваш, да изкарваш насъщния.
Обратно в лодките и към лоджата, под палещото слънце.
Животът край Амазонка
По реката виждаме лодка, в която се вози семейство. На носа дреме мъж, облегнат вър-ху купища багаж. По средата майка преобува и почиства бебе, в края капитанът управ-лява двигателя. Тази мимолетна среща за пореден път ме навежда на мисълта колко е различен животът тук от всичко обратно у дома.
Да, на мен може да ми е странно, да, на мен може да ми се струва, че царува крайна бедност. Ами ако хората всъщност са щастливи с това, което имат? Ами ако мислене-то, ценностите им са други?
Ако целите им са други? Може би философията им за не-щата е съвсем различна от нашата и моята призма за тях е неприложима? Може би за тях щастието е нещо съвсем различно от моята ценностна система?
С тази мисъл отивам на обяд. Той е апетитен, макар че си мисля, че в тази жега нищо няма да мога да хапна – и красиво поднесен, но аз вече ям само ориз – всичко останало споделям с мъжете в групата. Гледам, че и други правят така. Явно не на всички е по-несла храната. Прибягвам до дълбоките си резерви, които оставих в хладилника – сухари и обикновени бисквити. Веднага взимам мерки с медикаменти…
Е, все нещо да се случи и то накрая.
Мисля, че хранителният дискомфорт е от водата. Храната все пак е минала през топлинна обработка и е прясно приготвена. Но водата, научена съм, че в такива места се ПРЕВАРЯВА, или минава през филтриращи системи, или трябва да е минерална бути-лирана. А тази в прозрачната туба… Вече си мисля само да се прибера обратно към цивилизацията.
Един от младежите беше се записал на среща с местен гуру. Трябваше да пие отвари и да се пречиства… Не го видяхме два дни. Но през нощта, пречистен, е бил на среща с шамана и там са правили ритуали. Отново са пили нещо. Мълчи. Според мене са били разни халюциногенни треви, но знае ли човек?! С него споделих почти цялата си храна, защото той беше „озверял“ от глад. Отрони, че с други очи гледа на света.
Обратно в лоджата за презареждане с вода и потегляме на нощна разходка за наблюдение на каймани.
Нощно наблюдение на каймани
Едната страна на лодката никога не вижда каймани. Много е важно да уцелиш да сед-неш от страната, която ще вижда земноводните. Аз съм от „правилната“ страна. За да накараме влечугите да се покажат, водачите пускат силни прожектори, които осветя-ват. Искрят очите на алигаторите… Някои са налягали по бреговете и ги тревожим с тази светлина. Бавно и мудно тръгват към водата. Не са големи: около метър. Метър и нещо. Има и бели… Или от прожектора ми се струват.
Кое да правя по-напред?! Да снимам, да гледам, да внимавам да не цопна във водата. Избирам да гледам.
Случайно вдигам глава към небето и ахвам. Сякаш черна бездна, бездънна, ме е похлу-пила и ярко е начертала Млечният път, ширнал се над джунглата на една ръка разстояние.
Уникално! Сега разбирам защо инките, а и прединските народи толкова са го тачели и превърнали в култ. Той присъства навсякъде. Ами да – част е от заобикалящата ги при-рода. Ярък, светъл – сочещ вярната посока. Съвсем други гледки са над главата на пътешественика в тази част от света – звездната карта е непозната.
Понеже не излезе нито една „звездна снимка“ – компенсирам със залез на лодката.
Нощ в еко лоджата
Вечеря в лоджата и по леглата. Боже, тази белгийка не престана да пищи истерично… Все нещо ѝ пречи, плаши и ужасява.
Имаме гореща вода (изненада!), гигантска хлебарка – така си я кръстихме, някакво огромно насекомо в банята (съквартирант!) и ток (супер лукс!). Токът тук е като в някой къмпинг – на генератор и достъпен в определени часове: вечер ни го пускат, за да се оправим за сън, и сутрин по за час (което е повече, отколкото всички ние очаквах-ме). Предупредени сме и сме въоръжени с челници и фенери. Но също така сме пре-дупредени да не се разхождаме вечер из лагера в неосветената част. Мъжделеят лампи по основните пътеки…
Пътеките в лагера по светло:
От лагера, пътека към джунглата.
Леглата са покрити с балдахин. Живяла съм години наред в Азия и Африка и сме полз-вали балдахин, но такова чудо не бях виждала.
Ужас! Просмукан от всякакви миризми на репеленти.
Господи, как ще вляза в леглото и евентуално ще спя… Имах чувството, че ще се заду-ша от миризмата. Реших да дам своя принос – и обилно напръсках отвътре балдахина, много внимателно и здраво го подпъхнах под дюшека, защото знам, че дори миниа-тюрна цепнатина между леглото и него ще ми причини атака от местни насекоми.
Прозорците са заменени от мрежи за комари. Отново няма таван – греди и като че ли изглеждат много рехави… Ще издържат ли тропическия дъжд? Самите бунгала са над земята като наколни. Обособена голяма стая с две легла персон и половина всяко, шкафчета и баня. Прилично.
Освен мишката, която са видели да пробягва в трапезарията, има разни насекоми, кои-то срамежливо се опитват да превземат банята…
Пак сме добре, защото двама души от групата си отглеждат тарантула в хамака. Навсякъде е пълно с мравки от всякакъв ка-либър, а нощем ни пеят с „цяло гърло“ цикади.
Не се плаша от насекоми, едри животни, змии и гущери, но изпитвам ужас от плъхове и мишки… Ние сме на тяхна територия – натрапваме им се и се опитваме да си извою-ваме комфорт и територия… Но спазваме правилата им. Не ги закачаме, надяваме се на толерантност.
Единственото изключение са комарите, срещу които нонстоп се пръскам с репелент. И странно, както винаги, мене ме ядат. Тези са невидими, дребни, безшумни. Но нападат на ята. Много неприятно сърбят ухапванията, но аз имам и срещу това мазила… Е, не се ваксинирах срещу жълта треска. Но нямаше доктор, който да го направи. Дори с подготовка срещу евентуална реакция. Просто в моя случай не бива.
Така че, Господ да ме пази…
Тропическата буря и неканените посетители
Лягаме, утрепани от жега, влага и емоции, и се опитваме да заспим. И изведнъж всичко притихва и започва страхотна тропическа буря: дъжд, светкавици, гръ-мотевици… Порой… Да се не надяваш на нашия покрив. Нищо не протече, дори от отворите за прозорци… Дъждът вилня няколко часа и някак си се освежи въздухът.
След пороя настана нетрайна кратка тишина. Тогава усетих нечие присъствие, и май не беше едно. Започна едно топуркане, катерене по первази, греди – нагоре, надолу… Скачане по куфарите, дрехите, столовете, масата…
Вледених се. Не смеех да издам звук. Замижах, не исках да ги видя, каквото и да било, и за първи път в живота си не изпитах любопитство да светна фенера и да видя кой така се разхожда свойски из стаята.
Сърцето ми лудо биеше… Моята съквартирантка също не спеше, но никоя от нас не издаде нито звук. Мълчахме напрегнато и ужасено. Последното аз…
Изведнъж вълната посетители се изнесе толкова неочаквано, колкото нахлу, и настана нетрайна тишина.
Никоя от нас не проговори…
Настъпи покой
Природата сякаш по-успокоена от дъжда, лекия хлад, заспа, но на разсъмване започна грандиозен концерт.
Джунглата се пробуждаше за новия ден и първо се чуха нестройни гласове. След това ме удари вихрушка от песни, крясъци, викове… Сякаш всичко, що имаше глас, се надвикваше.
Нямаше нужда да ни будят мобилните, настроени за 7 часа… Разполагахме с 30 минути за тоалет и бързо на закуска. Възбудени и окуражени от дневната светли-на потънахме в догадки какво е дошло на среднощно парти в бунгалото?!
Ако бяха плъхове, не исках да знам… Щях да преплувам реката. Дано да са били маймуни… Но как са влезли? Дрехите и вещите ни бяха непокътнати. Добре, че не бяхме внесли храна…
И така, след обилна закуска – с американска палачинка, царевични питки и всякакви пресни еко храни, обилно полети със сок и пиршество от плодове – тръгваме към наве-са, където ни чака водачът. Днес отиваме в джунглата и езерото Сандовал.
Край на втора част.
Има продължение…
Вижте повече за автора Мария Радева тукза автора Мария Радева тук
