Фото-сафари Руаха, Танзания, втора част
Ако сте пропуснали Фото сафари в Африка от увлекателния разказ на Дора, може да го прочетете тук
Малко повече за Националния парк Руаха
Може би е време за малка пауза и кратка информация относно Националния парк Руаха – Ruaha National Park.
Водят го малко достъпен парк, благодарение на което пейзажът остава относително недокоснат.
Руаха е вторият по големина национален парк в Танзания и заема огромната площ от 20 226 кв. км. Рай е за птиците – официално са регистрирани 574 вида. Голямата река Руаха, грандиозните клисури и величествените дървета. Баобабите са особено привлекателни за нас, фотографите.
Паркът е населен с големи стада биволи, слонове и газели. Концентрацията на слоновете е една от най-големите в Танзания. А Руаха е особено интересна и заради това, че тук могат да се видят както малко куду, така и голямо куду – паркът е южната граница на разпространението на малкото куду.
Голямата река Руаха е основната характеристика на едноименния национален парк, осигуряваща великолепна гледка към дивата природа по бреговете.
А сега да проследим разказа на фотографката по снимките.
Леопардът
Леопардът, който изчакахме да слезе от дървото
Толкова близо леопард рядко се вижда. Престояхме повече от час, докато той реши да слезе от дървото.
Това е плюсът всички в колата да са фотографи. На всеки турист отдавна щеше да му е омръзнало да наблюдава едно и също животно.
От желание да снимам отблизо скока му от дървото не успях да хвана както трябва момента на приземяване – отрязах предните лапи…
Сумарно над два часа, за да не можеш да направиш хубава снимка на слизащ леопард…
Лакомия.
Малки и големи обитатели
Дамани. Най-близкият им родственик е слонът.
Високи са не повече от 20–25 см.
И точно това е едно от любопитните неща при тях – въпреки миниатюрния си размер, даманите са сред най-близките живи роднини на слоновете. Природата понякога прави невероятни комбинации.
Мъжко куду с три женски на водопой
Красивото и величествено куду го има в герба на Намибия.
Рогата на мъжкото куду стигат до три витки. От върха на рога се вижда точно окото – така се цели къде да удари…
А иначе рогът се увива тип серпантина.
Слонове правят дупки в пресъхналото корито, за да търсят вода
Когато водата изчезне от повърхността, слоновете използват хоботите и краката си, за да достигнат до водата под пясъка. Така пресъхналото речно корито се превръща в своеобразен кладенец за животните.
Същото с импали.
След слоновете и те ще пият.
Но трябва да си внимателен със слоновете. Те минават много близко до джипа и са нервни, защото си близо до тях.
Заплашително махат с уши.
И тук вече фотографът трябва да помни, че не е в зоологическа градина. Той е в тяхната територия.
Лъвът по залез
Рев: мъжки лъв по залез
Заглавна снимка на експозето. (Бележка на редактора).
Основно мъжките лъвове спят през деня. Не дават възможност за атрактивна снимка.
Но светлината е хубава и те поглеждат от време на време.
„Не се ли страхуваш?“ – вмятам аз.
Когато си в джипа, те не усещат агресия от твоя страна. Ние сме в класически джип за сафари – с вдигащ се покрив.
Пиршество
Жестоко: три лъва ядат малко хипопотамче. Вечерта са го хванали. Маса време седяха там.
По-близък план: трима. Мъжки.
Снимката може да се покаже кръвожадна за много от любителите на природата, но това е животът.
Тук така оцеляват видовете.
Последните кадри от Руаха
Излиза на брега, разчупва я с клюн и закусва
Едни от най-красивите щъркели. Сянката му помага да вижда какво става във водата и го хваща моментално.
В последния ден най-сетне си видяхме лагера по светло как изглежда.
Знаехме, че сме над реката. Над нея има беседки. Оттам снимахме черен щъркел, който яде миди.
И за какво сме се мотали толкова време от сутрин до вечер? Да ни пита човек?!
Ето я натурата!
Разхожда се по водата в плиткото, намира си мидичка, излита от водата и отива на брега, чупи я и я яде.
Не знаех, че яде миди…
Видяхме на какво хубаво място е нашият лагер.
Краят на сафари приключението
Всичко хубаво рано или късно свършва. Свърши и нашето сафари.
Време е да си вземем довиждане с Руаха.
И ако в резервата всичко течеше величествено-спокойно, с връщането ни в „цивилизацията“ на хората времето рязко се забърза и запрепуска нервно, почти истерично.
Ние потегляме със самолет от Иринга за Дар ес Салаам. Уговорката е джипът да ни чака на летището. Мъжете пътуваха с багажа.
За съжаление малките самолети, които изпълняват вътрешните полети, позволяват да носиш само 12 кг багаж. Това си е едно от неудобствата в Африка. Не винаги може да се пътува с толкова малко багаж, а другият вариант – с кола – се губи много време в път.
Като се съберем, отиваме да си правим поредния PCR тест.
Кацаме.
Нашият джип го няма…
Посреща ни някакъв младеж.
„Вие ли сте от Руаха? Аз съм представител на вашата фирма. Джипът има проблеми и ще закъснее с около 3 часа.“
Сложността е, че трябва да правим поредния PCR тест и времето ни притиска, защото на следващия ден по обяд с моята приятелка летим за Ботсвана.
Един PCR струва около 120 долара. Но не приемат в долари, а в тяхна валута. Искаме в банка, за да обменим в тяхна валута.
И тръгваме из Дар ес Салаам
Дълго пътуване. Ниски сгради…
Глупав африкански град.
А сега си представи: пресичаме града от летището до един МОЛ в задръстването на африканското движение.
Стигнахме.
Обменихме пари.
И отново кръстосваме града – стигаме на бензиностанция, където ще се срещнем с доктор.
В Танзания резултатите от PCR излизали за 24 часа. А лекарят го правил за по-кратко време. Води ни в нещо като поликлиниката.
Има постройка – сестри с бели престилки, кабинет, той – JP…
Формална история.
В тоя момент най-сетне пристига джипът.
Събираме се всички.
„Къде да платим?“ – пита моята приятелка.
Тук следват сложни сделки. Обаче, за да вземем ценната бележка от доктора – чисти нелегални на ръка се плащат на местния гид…
Не че съм „заритала” за здравната система на Танзания.
Обещават – уж утре в 8 ще имаме резултатите.
Попритеснени сме от това място, от начина, по който трябваше да правим PCR, при положение че трима сме с ваксини.
Преди две седмици сме си правили PCR тестове на летището и сме имали среща само с диви животни.
Сутринта идва в хотела младежът – представител на туроператора, и обявява, че PCR-ите са ни положителни и на четиримата.
Ясно за какво отново говорим – ние след 3 часа трябва да сме на летището.
Но ние, българите, сме с ясната позиция:
„Къде са тестовете? Къде е хартията?“
От другата страна ни се обяснява, че резултатите са вкарани в системата.
Ясно ни е, че трябва да платим.
Колко?
Безсмислена разправия.
Но на водача ни не му се дават пари. И прави голям скандал в лоби бара с аргумента, че сме ваксинирани и че не може да сме позитивни, тъй като само преди седмица сме дали отрицателни тестове.
И може би тази олелия има ефект.
Туроператорът е в „небрано лозе“.
„Това за нас е въпрос на чест и достойнство. До час ще имате отрицателни тестове…“
То вече няма време за летището.
Появи се след около час с четири отрицателни теста.
Има QR, подпис, но няма печат на хартийките.
На летището го заверявали с печат. Но ние не знаем дали е така и… се доверяваме с притеснение.
Летището е близко до хотела. Няма и три часа до полета.
В 12 без 10 цялата ни група се опитва да се свърже по мобилните с туроператора, но от агенцията – „ни звук, ни стон“…
И викаме такси, силно притеснени дали ще ни заверят с печат PCR тестовете.
Питаме шофьора на таксито. Той бързо ни упъти.
Поне нещо е така, както са ни казали.
Нареждаме се на опашката.
Това е краят на юли – на летището в Танзания има четци, а в България няма.
Четат и заверяват.
Виждаме какво се случва пред нас на опашката и ТРЪПНЕМ дали нашият PCR код е истински.
Слава богу!
Да!
Минахме…
Край на приключението Танзания по време на COVID-19
Така завършва едно сафари, което започна с дивата природа на Руаха и завърши с гонене на самолет, PCR тестове, QR кодове и немалко нерви.
Но това е Африка.
Понякога величествено спокойна.
Понякога непредвидима.
И винаги готова да ти остави история, която да разказваш дълго след като си се прибрал.
