Перу не престава да ме изненадва. Едва пети ден съм.
От Ика към пустинята Атакама
Тръгваме към сърцето на пустинята. Асфалтът „цепи“ пясъка като стрела. Пусто е и монотонно.
Пътуваме през една от най-сухите пустини в света – Атакама. Тя се простира по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка, главно в северно Чили и с райони, достигащи до южно Перу. Огромна е – около 181 000 км², тоест приблизително един път и половина по-голяма от България.
Само на час разстояние от Тихия океан, а можеш ли да си представиш, че някои райони са толкова сухи и сурови, че напомнят на Марс? Затова Атакама е един от най-важните земни аналози на Червената планета. NASA използва пустинята за изпитания на инструменти и технологии, с които учените търсят следи от живот и подготвят бъдещи мисии.
Пустинята е древна – според различни оценки историята ѝ се простира милиони години назад. Тя е сред най-безводните места на Земята. Местните жители с право казват, че земетресенията са по-чести от валежите.
Прилича на тънък сърп, ако я гледаш от Космоса – около 1000 км по дължината на крайбрежието.
И тук има една любопитна подробност: въпреки екстремната суша Атакама не е напълно безжизнена. В някои от най-сухите ѝ райони са открити микроорганизми, а именно тази способност на живота да оцелява при почти невъобразими условия е една от причините пустинята да е толкова ценна за изследванията на Марс.
Очаквах да видя зад дюните типичните „щъркели“ за търсене на нефт. Оказа се, че районът е богат най-вече на мед и други минерални ресурси.
Атакама е известна и с огромните си находища на натриев нитрат, който в миналото се е добивал в големи количества.
Пустинята пази и следите на десетки изоставени минни селища, свързани с добива на нитрати и селитра. Много от тях опустяват след появата на синтетичните нитрати в началото на XX век.
Научните изследвания в Атакама са интересни и по друга причина – в най-сухите ѝ почви учените търсят не само живи микроорганизми, но и следи от древен живот. Това помага да си представим какво бихме могли да търсим на Марс.
А сега – камъните Ика
Наближаваме град Ика. И си мисля провокативно за едноименните камъни, намерени от местен селянин…
Как са се озовали на това място?
Камъните „Ика“ са една от прочутите археологически мистификации на XX век – история, толкова добре скроена, че и до днес продължава да провокира въображението.
Представляват колекция от андезитни камъни, върху които са гравирани сцени с динозаври, странни „медицински“ процедури, наблюдение на небето и какво ли още не. Според защитниците на тяхната автентичност те били на милиони години и доказвали съществуването на неизвестна древна цивилизация.
Само че тук вече трябва да натиснем спирачката.
Историците и специалистите днес приемат камъните като модерни фалшификати, а твърденията, че доказват човешка цивилизация отпреди милиони години, не са научно потвърдени.
И все пак историята е великолепна.
Била е купчина от хиляди камъни. Фермерът започва да ги продава на туристи, а по-късно колекцията попада в ръцете на местния археолог Хавиер Кабрера, който посвещава години на изследването им.
Някои изображения са направо сюрреалистични: човек, яздещ динозавър; операции; мъж, наблюдаващ небето с телескоп…
Човек започва да се пита:
Кои са били тези хора?
И точно тук мистификацията е особено добре скроена – защото камъните изглеждат така, сякаш нарочно са направени, за да ни накарат да зададем невъзможния въпрос.
Може би са „цивилизация“ край океана… Хората трябва да се хранят с нещо… А не в пустинята…
Който се интересува, ще намери информация за загадката. Дали са отлично направени фалшификати, или някой все пак вярва в тяхната автентичност?
Аз само подхвърлям идеята като тема за размисъл… без да съм PRO или CONTRA.
Изобщо историята на Перу като цяло е с много пластове от прединкски цивилизации и крие загадки и предизвикателства. А някои истории са толкова добри, че си заслужава да ги разкажеш, дори когато знаеш, че най-вероятно зад тях стои човешка ръка, а не древна цивилизация.
Ика – градът насред пустинята
Гледам през прозореца и се боря с дрямката, защото знам, че едва ли ще попадна отново тук.
Следват селища, сякаш изникнали от пясъка, с прашни улици. Бедни квартали се редуват с богати. Няма високи сгради и почти никаква зеленина.
Повечето домове са на един етаж, недовършени. Стърчат арматури. Било заради данъците – за да плащат като за недостроена къща… Но да ви кажа, впечатлението ми е, че са бедни. Да имаш завършена хасиенда, още повече с градина и зеленина, е признак на социален статус.
Влизаме в Ика – на кечуа Ika – град, заобиколен от пустиня, в югозападно Перу. На около 300 км от столицата Лима и на 406 м надморска височина. Основан е от испанците през 1563 г.
Стори ми се огромен град, но с чутовен трафик.
„Тук-тук“ таксита, коли, пешеходци, училищни микробуси, обикновени таксита, мотори и скутери. В Перу, както и в Барселона, откъдето долетяхме, да не споменавам Азия, хората предпочитат малки мотори – 125 и 250 кубика. Пълно е с YBR.
Не спира да ме учудва как въпреки безумието на трафика никой не блъска никого.
И шофьорите са спокойни…
Нашият е невъзмутим.
Уакачина – миражът, който е истински
След Ика спираме в Уакачина – буквално оазис сред пустинята.
Разположен насред безплодните пясъчни дюни – зелен къс земя, а в дъното му езеро с бистра и искряща вода.
Не вярваш на очите си:
Това да не би да е мираж?!
Уакачина се намира само на няколко километра от Ика и е прочута като „Оазиса на Америка“. Малкото селище е обградено от огромни пясъчни дюни, а постоянните му жители са около стотина.
Делово хвърляме багажа в хотела.
Който е доста спартански.
Квадратна сграда с външни стълбища на три етажа, обрамчваща двор с басейн…
И се приготвям за приключение.
Довечера ще разглеждам градчето и оазиса.
Вървим по стръмен склон – дюнята е огромна.
Пълно е с млади хора. Чува се всякаква реч.
Пясъкът е светлосив, почти бял, от слънцето сияе в златисто. Много фин – все едно вървиш по коприна.
Ето ги бъгитата.
Атрактивни: червени и зелени. Открити. Влизаме и ни препасват със сложна конструкция от осем ремъка…
Явно ще е доста адреналинесто.
Групата ни се събра в две колички.
Старт!
Препускаме с бъгитата през пустинята – нагоре и после устремно надолу. Рязко се гонят и въртят двете колички. На два пъти аха да се преобърнем.
Но шофьорите ни са добри и май се забавляват на нашите крясъци и писъци…
От стискане на предната седалка нямам време да видя хоризонта.
Най-сетне спираме.
Чака ни ново предизвикателство.
Дъска – нещо средно между сноуборд и сърфинг с ремък. Лягаш по корем, с главата надолу към склона, и те връзват.
Засилват те и хайде надолу…
Стори ми се доста рисково – да взема да си счупя „ценния“ врат на 13 500 км от родината.
А, това не е за мене.
Авантюристка съм си, но все пак да проявя здрав разум.
Гледам моите спътници и им се радвам.
Първо се пробват по склона.
После пак яхваме бъгитата и отиваме на дюна с по-голямо предизвикателство – нещо като гърбава гъсеница. Засилваш се от по-стръмното надолу, после майсторството е да минеш по равното с дъската, да не спреш и да се спуснеш по следващия склон.
Кой успява да продължи, кой спира рязко – смях и шеги…
Викове от страх и удоволствие.
Ето документираното приключение. Адреналин!
Залезът над пустинята
Натоварваме се дружно, доволни, и с бясно возене в бъгито отиваме да гледаме залеза над пустинята.
Неописуемо красив.
Слънцето бавно залязва на безупречно безоблачно светлосиньо небе. Огромната дюна „гризва“ късче от него и настава сумрак.
Със скриването на огненото светило си тръгва топлината. Идва вятърът и пустинен хлад, който пронизва…
Напред към оазиса – още няколко минути бясно возене.
В банята откривам пясък на невероятни места…
Бързо преобличане и да се потопим в градчето.
Вечер в Оазиса на Америка
А то е разположено край кристално чисто езеро, с изобилие от зелена растителност и буйни палми.
Няколко улици.
Водата е заобиколена с дървени скари на греди, нещо като понтон във въздуха. По тях се разхождаш край заведения, магазини, импровизиран пазар.
И библиотека!
Спечелена съм напълно.
Езерото е в дъното, а край него се извисяват огромни планини от пясъчни дюни – стотици метри високи. Имаш чувството, че си в епицентъра на нещо огромно.
За най-близкия град Ика това е спортната атракция.
За да покараш борд или да се повозиш на бъги, от рано трябва да направиш резервация или да пътуваш до Ика. Местата са ограничени. Идват млади туристи от цял свят.
Наричат още Уакачина „Оазисът на Америка“.
А той си има легенда.
Принцесата, която станала русалка
Някога красива принцеса – до сега не съм срещала грозна, за вас не знам – се къпела в езерцето, когато млад ловец, който минал оттам, я зърнал гола.
Тя се притеснила и избягала.
Според легендата езерото се превърнало в оазис, а от нагънатата ѝ мантия, която забравила на брега, се появили пясъчните дюни.
Но принцесата толкова обичала езерото, че се върнала да живее там като русалка. Легендата за русалката на Уакачина е част от местния фолклор и днес.
Ето я и самата нея:
И време за вкуснотии
Време за вкуснотии.
Не веднъж съм подчертавала: Перу е кулинарна дестинация.
А точно тук, в този оазис, ще намерите гранадуя – местен екзотичен плод, който прилича малко на маракуя.
С всичко, което расте наоколо, приготвят много интересни сладкиши.
Огромни шоколадови бонбони с пълнеж от гранадуя, маракуя, фурми, кокос, какао, драконов плод, кактус и каквото още не съм се сетила.
Купувам от всички видове по две и ми ги пакетират в красива кутия с панделка.
От всяко място съм решила да взимам най-типичното, защото другаде го няма.
Разбира се, не пропускам да дегустирам поне два-три вида.
А сега си представете варианти на всички тези пълнежи под формата на сладолед…
Хъм, вкусно…
Предлага се в изобилие.
Заради алергиите си съм предпазлива с храната. За съжаление много от перуанските деликатеси не посмях да пробвам.
Кухнята в заведенията е адаптирана за европейци. Тяхната не знам дали ще я пробвам – макар че моите спътници си хапваха готвено от лелите на пазара…
И споделяха, че е невероятно.
Но аз не рискувах – освен заради болежките си, и заради хигиената.
Отиде си един прекрасен ден, наситен с толкова разнопосочни емоции…
А утре.
Утре летим над Наска!
Вижте повече за автора Мария Радева тук
