Изкуство и пари в България
Тя е изправена, само единият крак е леко сгънат в розовото коляно, овалното лице е наклонено надясно, сякаш леко смутено от собствената си сияйна голота.
Тази неестествена поза, невъзможно дългата грациозна шия, необикновено пищната тъмноруса коса я превръщат от обикновен портрет в символ на великолепна млада жена.
Свети като бисер над мидата, в която е родена. Потръпва от полъха на вятъра или от осъзнаването на току-що родената си женственост, нежна и силна, невинна и чувствена, скромна и величествена.
Венера на Ботичели – един от най-знаменитите образи на женската красота в европейското Ренесансово изкуство.
Меценатите и раждането на изкуството
Тази картина, както почти всички останали шедьоври в музея Уфици във Флоренция, не би съществувала без осъзнатия меценатски инстинкт на семейство Медичи. Банкери и политици, те създават и подкрепят тази материална среда, която ражда Италианския Ренесанс и така полагат своя ясен отпечатък върху развитието на европейската цивилизация.
Българското изкуство обаче, за разлика от европейското, рядко е намирало своите покровители.
Историята на българското меценатство е вероятно написана, но много малко четена.
Повечето от нас са доволни да помнят ролята на братя Георгиеви за построяването на Софийския университет и често това ни е напълно достатъчно. Причината вероятно е в някаква особеност на българския характер, която го прави подозрителен и дори мразещ заможните хора, склонен да тълкува предимно нелицеприятните страни на натрупването на техния капитал, а не да цени приноса им в развитието на обществото.
Тук не е мястото да разискваме различните исторически превратности, които обясняват това отношение на нашенеца към богатия човек. Но трябва да отбележим, за съжаление, че дори когато той дарява част от богатството си, това често се възприема с небрежно свиване на рамене. Какво пък толкова, имал, дал…
Изглежда, че повечето от българските меценати с право са смятали, че най-важно и най-неотложно за нашето общество е образованието, и съответно са дарявали средства за училища и университети.
Иван Гешов – богатството като обществена отговорност
Ярък пример е Иван Гешов, всъщност един от неколцината значими меценати в историята на съвременна България, който е подпомогнал предимно образованието на много български младежи и развитието на родната наука.
Повечето от нас свързват името му с печално известната къща на бул. „Патриарх Евтимий“, необитавана отдавна, почти порутена, с неизяснен статут и с нерадостната съдба на случай, който институциите си подхвърлят изплашено, да не би случайно да нарушат интереса на тайнствените собственици. Други пък помнят неговия принос към Българската академия на науките и значителните му дарения за нейното изграждане и функциониране.
Големият род Гешови, търговци, банкери и дипломати, произхожда от Карлово. Родоначалникът Иван Гешов /1770–1842/ има четирима сина, които отварят търговски къщи в Пловдив, а после и в Цариград, Виена и Манчестър и участват както в икономическото, така и в църковното и просветното развитие на България.
Почти както Медичи във Флоренция, така и Гешови в България са семейство с власт, пари, контакти и усет за посоката, в която върви обществото. Но докато Медичи са запленени от изкуството, Гешови се интересуват предимно от образование и наука.
Къщата на Гешови и „куполът с птиците“
Софийските улици помнят потропването на техните бастунчета, полъха от дългите скъпи рокли на съпругите им, звънките гласчета на спретнатите им деца, а немирният западен вятър неведнъж е накланял кокетно бомбета и шапки с пера. Една от тези улици, запазили спомена за Евстати и Евлоги Гешови, е и Московска, където се намира една от къщите на големия род.
Когато завием от улица „Раковски“ към паметника на Васил Левски и тръгнем по „Московска“, след няколкостотин метра ще забележим сграда, боядисана в трудно определим розово-лилав цвят. Сякаш някой дизайнер е сънувал люлякови цветчета или просто бояджията се е престарал с нюанса на фасадната боя. Все пак най-интересното предстои.
Върху къщата, на нейния висок ъгъл, е кацнало ново сребристо кубе, изградено от преплетени клони и листа. За неизкушените от историята на изкуството то вероятно символизира или гнездо на чудновати птици, или скъпа коледна декорация, един непреходен и любим кич, който всеки от нас закрепва на елхата в края на годината.
Всъщност сферата има своето далеч по-изтънчено послание. Тя е по-малка, по-скромна и по-неумела реплика на купола на Дома на сецесиона във Виена. Това, според мен, не е само намигване към влиянието, което виенската архитектура е оказала върху строежа на сградите в София в първите десетилетия на миналия век. Това е претенция за нещо повече.
Къщата на Евлоги и Евстати Гешови не просто е възстановена, но към нея е добавен нов елемент, който ни кара да се замислим кой и защо е искал да подчертае връзката си с най-напредничавото за времето си движение за обновяване на изкуството, мощно и безусловно повлияло развитието на цивилизацията в Централна Европа.
Васил Божков – колекционерът
Сигурна съм, че след години, от историческата дистанция на времето, ще бъдат написани доста страници за неговата противоречива личност и ролята му в така наречения преход от 90-те години насам. Аз не се интересувам нито от делата му на търговец, нито от политическите му пристрастия. Не знам как, защо и доколко неговата дейност е част от видимото и невидимото в нашата страна. Единственото, което ме интересува, е общоизвестната му страст към колекционирането на предмети на изкуството.
Често се чудя какви са мотивите на един заможен човек да се потопи в прекрасния свят на статуите и картините, на изящните артефакти и изкусно украсените предмети така дълбоко, че да започне да ги събира. Година след година, платно след платно, много повече, отколкото би могъл да постави в дома си. Безспорно, всеки иска да живее, заобиколен от красиви вещи. Да не споменаваме дори, че изкуството винаги е било успешна инвестиция. Но тук, според мен, става дума за нещо повече. За посветеност, за обсебеност от красотата и от нейната сила да промени света.
Козимо Медичи и цената на богатството
Нека си представим за миг какво би могло да се случва в душата на Козимо Медичи.
Козимо Медичи беше дълбоко религиозен, както повечето жители на Европа по онова време. През деня се занимаваше със сложните, потайни и не винаги честни дела на финансовата империя на семейството. Вечер често се забавляваше със своите гости, видни флорентински граждани, политици и неколцина приятели. Предпочиташе да слуша и събира информация и клюки за случващото се в града и в Рим. Рядко се отпускаше и тъкмо да се опита да се наслади на вечерята, сред аромата на виното и вкусната храна, между песните на музикантите, зад очите на красивите дами, надничаше страхът.
Какво следва после, мислеше Козимо.
Вярваше, че отвъд го чака съд. Той безпристрастно ще отмери доброто и лошото, правилните постъпки и грешните, дявола и ангела в душата му. Тогава ще отреди награда или възмездие.
Още само 15 години, пресмяташе Козимо, докато другите наоколо се забавляваха, или дори пет. А може и утре.
Тази нощ.
После влизаше в стаята си, натежал от обилната храна, пийнал и небрежно погалил някоя от съпругите на неговите гости. Сядаше на леглото и отваряше Библията. Четеше ден след ден, нощ след нощ, търсейки някой богаташ, споменат с добра дума в Новия Завет.
Нямаше такъв. Откри само тримата влъхви, онези, които поднесли дарове и се поклонили на новородения Исус.
Дарът е единственото изкупление за богатството, реши тогава. Да помогнеш на бедния, да защитиш сирачето, да подкрепиш вдовицата – това беше известно. Но как можеш да дариш на Бог? Чрез неговата църква, със сигурност. Но това отново беше много човешко, прекалено предметно, да не говорим, че Козимо много добре знаеше какво правят епископите с даренията.
На Бог можеш да дариш само нещо, равно нему.
Красота
Фреската на Беноцо Гоцоли
След година Козимо стоеше пред великолепната фреска на Беноцо Гоцоли, изобразяваща шествието на влъхвите /на италиански magi/. Най-сетне фреската в частния параклис на семейството в техния дворец беше завършена.
Неговият син Пиеро беше поръчал на известния вече Гоцоли да изобрази пристигането на тези астролози, философи, търговци или владетели, според различните тълкувания на Евангелието на Матей.
Козимо така и не разбра, че в тази фреска нямаше нищо евангелско. Пейзажът бе тоскански, въпреки палмата в центъра и захарно белите скали. Меките извивки на хълмовете, прорязани от стволовете на високи зелени дървета, елените, летящата лястовица, сградата в края на пътя – всичко това беше Италия, а не Средният Изток. Процесията също бе съставена от членове на семейството и други видни флорентински граждани, облечени пищно и според тогавашната мода, сякаш не са прекосили пустинята, а са излезли на разходка из околностите на града.
Козимо наивно вярваше, че неговата фигура, възседнала магаре вместо изящните бели коне за неговия син и внук, изразява достатъчно смирение пред Бога. Всичко това е за прослава на божествената сила, мислеше той. Не само тази фреска, но и всички построени и украсени църкви, безбройните картини и скулптури, поръчани от семейството на най-великите италиански художници.
Той се свлече на колене и скръсти ръце за молитва.
„Давам ти най-доброто – промълви той. – Това, което ще остане след векове. Квинтесенцията на човешкия дух, най-непреходното, което може да съществува. Красотата, Боже. Приеми този дар и спаси душата ми.“
Богатството, изкуството и надеждата
Сигурно е много наивно да се мисли, че тези мотиви на Козимо Медичи и неговото семейство отговарят на действителността. Още по-наивно е да сравняваме флорентинските меценати с един българин. Да си въобразяваме, че хора като Васил Божков търсят пътя на едно възвишено поклонничество към божественото и прекрасното. Но много ми се иска да беше така.
Да вярвам, че тези умни, предприемчиви и често жестоки мъже колекционират предмети на изкуството не само за да демонстрират собственото си богатство. И поръчват изящни къщи със сребристи куполи на върха не само заради суетата си. Може би понякога нощем и те, като Козимо Медичи, отчаяно искат да натрупат една върху друга картините, сградите и артефактите, да изградят от тях висока стълба и да достигнат Бога.
Българските Венери
Надявам се един ден богатите хора в България да осъзнаят, че единствените заможни личности в светите книги са онези, които принасят дарове. Да склонят глава, религиозни или не, и да споделят със сънародниците си част от тяхната финансова мощ. И може би дори да подкрепят българското изкуство.
Тогава в много галерии ще изгреят лицата на съвършените български Венери.
СПРАВКИ
Козимо Медичи
Козимо Медичи продължава делото на своя баща Джовани ди Бичи и превръща Флорентинската република в почти монархично управлявана държава, в която влиянието му е решаващо до смъртта му през 1464 г.
Наследник на Козимо е неговият син Пиеро, баща на Лоренцо Великолепни.
Медичите и изкуството
Семейството е патрон на Фра Анджелико, Фра Филипо Липи, Донатело, Верокио, Микеланджело, Сандро Ботичели, Бенвенуто Челини, Джорджо Вазари, Рафаело и много други италиански художници.
Фреската „Шествието на влъхвите“ в параклиса на двореца Медичи-Рикарди е поръчана от Пиеро Медичи на Беноцо Гоцоли и е завършена през 1459 г.
Колекцията на Васил Божков
Колекцията на Васил Божков е представяна като състояща се от две основни части – антична колекция и колекция от картини.
Според публикувани през 2020 г. данни античната колекция включва близо 3000 артефакта, като към онзи момент 212 от тях са били регистрирани по Закона за културното наследство.
Колекцията е била представяна в София, Брюксел и Москва.
Втората част е колекция от картини, представяна в публикации от периода като съдържаща близо 8000 произведения, предимно от стари български майстори.
Поредицата съдържа: Софийски кръстопътища
Следва Улиците „Московска“ и „Г.С.Раковски“
Ако сте пропуснали: Надолу по бул. „Васил Левски“
Оригиналнен и интересен е разказът – Гарата и любовта
Виж повече за автора Дарина Ванкова тук




