Дар от Бог в Средна гора
Ако случайно сте пропуснали първите две части и за да разберете защо именно е „Дар от Бога“, надникнете Великден в Габровоско и Средногорски потайности. Копривщица: археология на духа 2 и ето този – Копривщица: археология на духа
Преминали през триумфалната арка на Българското Възраждане, я напускаме, за да се качим на по-висока — този път географска — дестинация.
На 14 км в югоизточна посока, на 1604 метра надморска височина, сред гъсти букови гори е полегнал връх Богдан — скромният първенец на Средна гора.
Богдан — дар от Бога.
Връх Богдан – планинският подарък на Средна гора
Един леснодостъпен за човека планински подарък, до който достигаш не за да раздираш после простора с викове на възторг от алпинистки подвиг, да мяташ горделиви погледи към низините, от които си изпълзял с мравешки зор, а кротко да се изтегнеш на малката поляна сред лесковия му перчем под стоплящите слънчеви лъчи, както направихме ние.
Пътят възлиза леко до голото широко било и тръгва по широките му плещи.
Оттук погледът литва на юг над гористите вълни на склоновете чак до тучната низина на Тракия, а на север се опира о могъщия масив на Централния Балкан, който с всичко друго около себе си властно държи и Средна гора във васално подчинение.
И не само в преносен смисъл.
Един от малцината хижари тук ми каза:
„Стара планина взе хората. Там хижите са живи и здрави, пълни, маршрутите са по-известни, местната власт се грижи за туризма.“
Тук хижите са изоставени и почти разрушени. Останали са две-три работещи и до тях се стига трудно — само пеша или с джип. Планината е оставена само на най-запалените си поклонници, които, разбираемо, са малко.
Хижарят съжалява, но аз — не.
Сред вековните букови гори на Средна гора
Самотата сред вековния лес връща забравени тръпки от приказките и сказанията на братя Грим. Сенките в пустите букаци и дъбрави стават все по-тайнствени и докато мравчици от нарастваща тревога те полазват по гърба, усещането за близост с някакво прастаро, първобитно състояние на свобода става все по-осезаемо.
Стискаш по-здраво каквото имаш под ръка — дръжката на пищова, ножа или някоя по-дебела тояга — и продължаваш напред, сепвайки се от всеки шум, в очакване на изненади от хищен дивеч, горски феи, таласъми или друга недружелюбна гад.
Самотният коларски път достига от запад нозете на Богдан.
Оттук подстъпите му са по-високи и по-впечатляващи, покрити с мощен остатък от вековна букова гора, която някога е покривала изцяло планината, а в по-ниското е предавала без прекъсване щафетата на по-ниските, клонести дъбови гъсталаци.
Руините на хижа Богдан
Между две гигантски буки в дъното на триъгълна слънчева ливада и началото на гористата снага на върха са остатъците от хижа Богдан.
Разрушена е почти напълно.
Сравнявам отдалечеността ѝ от човешкото присъствие с руините на тракийските светилища, които изобилстват наоколо. Над земята стърчат само по-масивните остатъци от скелета ѝ.
Насладата от приказната горска обстановка се вгорчава от дъха на човешко безхаберие, немара, зверско оглозгване на крехката хубост и си мисля за кой ли път, че човекът е най-опасният хищник — но и такъв, който се храни не само с плътта на животни и растения, а и с труда, радостта и мечтите на други хора.
Човекът с голямото Ч всъщност е и духовен канибал, който повече руши, отколкото създава.
Дори каменните основи на старата сграда и бетонът на новата зорлем са оцелели. Вижда се ясно, че съсипията не е станала отведнъж, а мнозина с години са давали своя принос в затриването.
Виден криминолог споделя, че ако не смениш веднага счупен прозорец на една сграда с много прозорци, скоро всички останали ще бъдат изпочупени. Иначе се запазват по-дълго.
Защо, когато видим нещо накърнено, първият ни порив е да го доразрушим, а не да го спасим?
Защо е това требене, разграбване, разкъсване, термитско опустошение на всичко безпризорно и уязвимо?!
Сред чудните разноцветни слънчеви снопове от лъчи, пробиващи гъстите букови клонаци, хижата е изпънала юнашка снага като един Хаджи Димитър, загинал от своите.
Тук зад здравите зидове е горял гостоприемен, животоспасяващ и животоразкрасяващ огън. Върху следите от печка някога опушени чайници, тенджери и тави са утолявали жаждата и глада на горските странници. Як покрив е давал дълбок, възкресителен сън, засищал е пътника с радостта от природата, подкрепена от човешко, уютно обиталище и подслон.
Сега тухлите са изкъртени, горският дом е оглозган лакомо до по-трудно разрушимата основа от камък и бетон.
Силуетите на пристроените някога модерни бунгала са оцелели само защото плоскостите, от които са изградени, не стават за нищо.
На всяко бунгало още личи неговият номер.
Бил е нужен, за да има ред в навалицата.
Сега само двете вековни буки отпред ги препрочитат, за да се борят със склерозата.
Гробница на щастливи спомени, паметник, подходящ за една изгубила човешкия си облик планина.
От връх Богдан към хижа Средногорец
Оттук под южния склон на върха, през сенките на букови арки, пътят извива по виненочервен килим, изтъкан от опадалата букова шума.
Спирам често, за да снимам я някоя гигантска дървесна лира, я смайваща плетеница от братили огромни стволове, врастнали завинаги един в друг като сиамски близнаци, я някой огромен ствол, изпъчен като гаргантюелски крак.
По някое време осъзнавам, че си губя времето.
Навсякъде наоколо изобилства от подобни гледки, тайнствени дървесни форми и съжителства и няма защо да се страхувам, че ще изпусна нещо.
От кичестото теме на Богдан билото продължава два-три километра на изток на почти същото равнище, докато се спусне леко след още толкова разстояние в плитък горист котел, на дъното на който, скътана под югозападния склон на Малък Богдан, се кипри като сърне в шубрак жива и гостоприемна хижа Средногорец.
Наскоро ремонтиран, горският дом предлага чистота и удобства за около седемдесет човека. Като в своего рода средногорски Рим тук се срещат пътища от почти всички селища в полите на планината — Копривщица, Карлово, Клисура, Богдан, Каравелово, Старосел, Хисаря.
На обширните поляни наоколо могат, без да си пречат, да се проведат няколко отделни панаира, сборове и сватби.
Хранилките за диви животни подсказват за близкото съжителство с дивите горски обитатели.
Наесен поляните се заливат с море лилави минзухари, като с прозрачен пурпурен талаш от невидима небесна стругарница.
Нощ в Средна гора
Запознаваме се с младия хижар Христо и се настаняваме в топлата стая с нови весели чамови мебели.
Докато се разхождам в околността, пада мъгла.
От нея изникват като гигантски драконови зъби стволовете на вековни буки, счупени от тежка зимна буря.
Пролазва първобитен страх и ме обзема настроение, вдъхновило сигурно Конан Дойл да напише „Изгубеният свят“. Очаквам всеки момент да се случи нещо свръхестествено или поне да ме обкръжи глутница вълци.
Малко преди това домакинът ни сподели, че тази година вълците са му изяли пет-шест коня.
Питам го защо не завъди кучета.
Казва, че не става — едно, че кучетата не могат да се справят с вълците, второ, че конете свикват с кучетата и после не бягат от вълците, което ги правело по-лесна плячка.
На широка поляна близо до хижата от гъстата пелена изплуват призрачни силуети на коне.
Сигурно са тези на Христо.
Поглеждат ме кротко и пак навеждат глави в мократа трева.
Магията е пълна.
Ядосвах се, че закъсняхме и не можахме да се разходим повече по слънце. Но пък си и мисля, че това призрачно състояние отива особено на пустата планина.
Тайнствено, страшно, магическо
Прибирам се на светло и топло.
Скарата цвърчи радостно като ято врабчета в цъфнала джанка, гореща чорба вдига примамливо весела мъглица.
Почти няма хора, екранът на телевизора припламва меко за фон, виното е чудесно, приказката върви.
Нови неща, странни съдби, чудновати случки, хорски радости и неволи се вливат в сърцата с топлината на огъня и хубавото вино.
Отвън е омагьосаната от мъглата и мрака планина — необятна и страховита.
Светът е непостижимо далеч и мъничкото човешко присъствие става необичайно радостно и скъпо като кораб в средата на бурно нощно море.
Стоим до късно, а после, заситен с добър разговор с добри хора, вълнения, сочна скара и неизменно чудното вино, потъвам в сън сред лек дъх на смола от топлия чам в стаята.
Това е краят на третата част от общо пет на Атанас Кръстев.
А четвъртата е много специална…
Очаквайте:
Траките – жреци, войни и купонджии
Вижте повече за автора Атанас Кръстев тук
