Поредицата „Софийски кръстопътища“ започва от срещата на улиците „Московска“ и „Георги Раковски“ и продължава надолу по булевард „Васил Левски“.
Изисканата тишина и спокойствие на улица „Московска“ не са обичайният живот на големия град. Истинският ритъм на София може да бъде открит по продължението на близкия булевард „Васил Левски“, който съчетава почти всичко, което многолюдната столица предлага на своите жители.
Булевард „Васил Левски“ пресича София
от района на НДК до Сточна гара. По него рядко вървят пешеходци, може би защото той не приютява много магазинчета, кафенета и ресторанти. Тук-там група гладни и весели гимназисти се смеят на някакви неразбираеми за възрастните шеги. Преминава работник от близкия строеж, понесъл ароматни банички от малката пекарна, или някоя млада жена, чудеща се как да съчетае в живота си задачите на професионалист, майка, домакиня и любовница, замаяно пресича на червено.
При Патриарха – първите лица на София
Само до паметника на Патриарх Евтимий е многолюдно. Преди години това беше едно от любимите места за срещи на влюбени. Все още вечер може да се види някое момиче, което пристъпва от крак на крак и се колебае дали да си тръгне или още малко да почака закъсняващия си приятел. А нейното момче, изпуснало трамвая, тича по „Граф Игнатиев“ и се блъска в тълпата минувачи.
През деня миниатюрната градинка зад паметника е обитавана от бродяги. Тези хора очевидно имат своето тайно общество, в което общуват, обменят информация, сприятеляват се и се разделят. Така до статуята на Патриарха, или както софиянци галено го наричат – Попа, можем да видим неколцина от онези хора по света, които съществуват без документи, без регистрации, без осигуровки и без семейства и са потънали в своя мрачен и непознаваем свят.
След пресичането с улица „Гурко“ булевардът става много по-празничен.
Отдясно е тромавата сграда на Министерството на младежта и спорта, развеселена от бюста на генерал Владимир Стойчев, един от основателите на Българския олимпийски комитет. Неговата накривена фуражка е прекрасен спомен от онези времена, когато офицерите са били едни от най-видните мъже в България. Не само като политици и военачалници, но и като породисти представители на човешкия вид – хубави, горди и предизвикателни, с чувство за хумор и почитатели на женската красота.
Нека обаче моите читателки да не мечтаят напразно за този изчезнал вид кавалери, а да се разходят до мястото, където допреди няколко години се издигаше
Паметникът на Съветската армия. Без коментар. Просто могат да се полюбуват на няколко високи дървета, избуяли от софийския не особено чист въздух, да приседнат на пейка и да се порадват на скейтбордистите, които свистят и тракат наоколо.
Университетът, библиотеката и младостта
А булевардът продължава напред към сградата на Софийския университет. Неговото основаване и построяване заслужават цяла книга, затова можем просто да се поклоним на двамата братя Евлоги и Христо Георгиеви, чиито фигури са завинаги седнали достолепно от двете страни на парадния вход.
Пъстрата тълпа студенти се суети в чудесен контраст с елегантната сграда и с ексцентричните си дрехи, пронизителния смях и миризмата на напориста младост тя се движи по околните улици.
Следва малката градинка пред Националната библиотека. Тя винаги е празнична и малко строга, сякаш притихнала около паметника на Кирил и Методий, пред който винаги някой е поставил китка цвете. Преди години, когато библиотеките бяха място за посещаване от множество хора, тук беше пълно с младежи, които се срещаха, флиртуваха и после забързано се отправяха към парковете, кафенетата и театрите.
Днес младите хора почти ги няма, само разцъфтелите японски вишни напролет ронят розови листенца по тревата и предизвикват суетните момичета да позират пред тях с издути устнички, докато приятелките им въодушевено щракат с мобилните си телефони. Затова е някак изкушаващо да си мислим, че докато телефоните стават все по-умни, младите ни се струват все по-глуповати.
От Левски до Музикалния театър
После булевардът кимва на задната фасада на музея „Квадрат 500“ и почтително заобикаля паметника на Апостола, който гордо и тъжно се издига на малкия площад. Това е място с особена атмосфера, създадена от цялата обич и преклонение на поколения българи пред тази личност от българската история, която е предмет на всеобща любов.
Неслучайно не се е появил досега нито един сполучлив роман или игрален филм за Васил Левски. В нашето национално съзнание той е с духовните измерения на светец, нещо повече от обикновен човек с неговата външност, тембър на гласа и често човешки постъпки. Така, както няма добър роман или филм за Исус Христос в световната култура, така няма и да има за Левски.
Митологични фигури като него не могат да бъдат опредметени чрез играта и на най-съвършения актьор, под ръководството и на най-гениалния режисьор. Те са винаги повече от това.
След като заобикаля паметника в своята асфалтова прегръдка, булевардът оглежда леко учудено новия хотел „Хаят“, но е благодарен за семплата му сграда, която не противоречи на атмосферата на мястото. След това минава край входа на Музикалния театър.
Операта, мюзикъл и малко пера
Там пъстреят афиши за предстоящите представления. Оперета, мюзикъл, балет, малко пера, някое и друго голо рамо, стройни нозе на танцьорки.
София, общо взето, е сериозен град, в който радостта от живота, прекрасното удоволствие от безделието, еротиката и прахосничеството малко гузно се крият в тъмните утроби на дискотеки, клубове и казина. Те са обитавани от обичайната малка тълпа от безделници и златотърсачи, както и от младежите в краткото междучасие между ученичеството и момента, в който ще усетят острите зъби на онова нещо, наречено с гръмкото име живот.
В Музикалния театър всичко това е превърнато в изкуство. Днес сюжетите на оперетите изглеждат наивни и лишени от истинска драма, а мелодиите лъхат на бабиния парфюм, приятен преди всичко заради хубавия спомен от едно несъществувало щастливо общество на елегантни закачки и романтични отношения.
Днес амбициозната директорка на театъра Марияна Арсениева с успех се опитва да изтупа праха от червеното кадифе и да зашие отново пайетите, за да представи на благодарната публика един съвременен прочит на оперетата и мюзикъла.
Скромният вход на Музикалния театър е като че ли последното място на булевард „Левски“, където той може да поеме дъх и да се усмихне. Следват запуснатите бивши Царски конюшни, очакващи поредния инвеститор с алчни очи да издигне поредния бизнес център. Булевардът единствено се надява, че този човек ще има малко разум или повече архитектурен вкус, за да впише своите амбиции в стила на околното пространство.
След кръстовището с булевард „Дондуков“, където звънят трамваи, мърморят автомобили и светофарите присветват деловито, булевард „Левски“ се спуска надолу край редица от скучновати кооперации и достига Сточна гара. Там вече се усеща близостта на железницата, онези две метални линии, които до голяма степен са създали съвременния индустриален свят.
Краят на булеварда – началото на други пътища
Срещата на булевардите „Васил Левски“ и „Сливница“ е символична. Тук е мястото, откъдето можем да тръгнем в няколко посоки, за да открием различните лица на София.
Пред нас на север са гарите, железопътната и автобусната, митницата, връзките на града с целия свят. Можем да потеглим на път, да посрещаме и изпращаме близки, или просто да се отбием вдясно и да посетим едно друго място, посветено на последното пътуване. Централните софийски гробища, тъжни и елегични, запуснати и спокойни, попиват сълзите на хиляди софиянци.
На запад е Лъвов мост, който столичани прекосяват, за да стигнат до центъра, до Женския пазар или до бетонните мравуняци на социализма – панелните комплекси.
Зад гърба ни, на юг, са операта, театрите, музеите и градските паркове и градини.
Накъдето и да поемем, това е все столичният град, полегнал в Софийското поле като шумно дишащо животно, огромно, опасно и все пак красиво, живеещо според своите инстинкти за оцеляване.
А това е само един от софийските кръстопътища.
Поредицата съдържа: Софийски кръстопътища
Следва Улиците „Московска“ и „Г.С.Раковски“
Оригиналнен и интересен е разказът – Гарата и любовта
Виж повече за автора Дарина Ванкова тук
