Гарата и любовта

Гарата и любовта – историята на Централна гара София

Трябваше някак да убие времето. В чакалнята беше почти пусто, само една възрастна двойка беше приседнала до вехтите си чанти, издути от багаж. Държаха се за ръка и гледаха изплашено в светналото отсреща разписание, сякаш не много сигурни накъде да потеглят.

Продавачката в павилиона за кафе, вестници и шоколади скучаеше. Тръсна черната си къдрава коса, загледа се недоволно в излющения си маникюр и въздъхна. Всеки ден очакваше да й се случи нещо хубаво, нещо различно, което завинаги да я отнесе далеч от гарата, от пренебрежението или лъстивите усмивки на клиентите и от миризмата на прегорели банички.

Една млада жена прекоси огромното помещение, повлякла след себе си разплакано дете и малък куфар. Бащата на детето се втурна след тях, опита се да каже нещо, вероятно да ги спре, после се отказа и тръгна обратно. Чакалнята отново опустя.

Той излезе на перона и запали цигара. Слънцето прежуряше и вдигаше от релсите онзи характерен аромат на железница, остър, индустриален, но навяващ спомени за пътешествия, бързи срещи, дълги сбогувания и трескава възбуда от потеглянето на дълъг път.

Чу се сигнал и един влак бавно, но неудържимо навлезе в гарата. Приличаше на метален дракон, който има толкова стаена сила, че подчиняването на човешки заповеди изглеждаше някакво мистично чудо. Сякаш непохватен великан бе опитомен, но все пак внушаваше страхопочитание и боязън.
Влакът спря срещу него, вагоните отвориха желязната си паст и изсипаха забързаните пасажери. Точно отсреща беше прозорецът на едно купе, помътнял като водата в заблатено езеро.

Внезапно зад стъклото изгря едно лице. Момичето се беше изправило и се опитваше да отвори прозореца за глътка свеж въздух.
Погледите им се срещнаха. Тя застина, с вдигнати ръце към рамката, после ги отпусна надолу и се усмихна.

Не бяха важни нито светлата коса, разрошена от пътуването, нито нежната кожа, нито дори кръглите зелени очи. Имаше значение само онова специално чувство, че точно тогава, в този миг, животът придобиваше съвършенство. Търсенето, лутането по завоите на любовта, паденията и незарастналите рани бяха останали в миналото. Двамата просто се бяха разпознали.

Той не знаеше какво да прави. Инстинктивно дръпна от цигарата и я хвърли в колелата на влака. Усмихна се плахо и махна с ръка, после неловко наклони глава и се загледа в нея.

Момичето му изпращаше целувка. Леко събра розовите си устни, целуна въздуха, сложи длани на стъклото и остана известно време така. Може би секунда, може би цяла вечност.
Чу се сигнал и влакът тежко задиша, потръпна и бавно започна да излиза от гарата. Той направи няколко стъпки, понечи да затича край прозореца, но разбра безсмислието на този жест. Тя беше там, той беше тук.

И толкова.

Със сигурност можеше да се качи на колата и да пресрещне влака на следващата гара. Или на по-следващата. Някъде. Можеше да се втурне във вагона, да дръпне вратата на купето и да разбере защо тази мимолетна среща го вълнуваше толкова. Би могъл и той да поеме на пътешествие с момичето, да я прегърне през рамената и двамата да наблюдават как зад стъклото на прозореца преминават гари, пейзажи, залязващи слънца и нови луни. Как преминава целият му живот оттук нататък.

Не знаеше как би могъл да направи това. Някъде го чакаше едно дете, работа, задължения и проблеми, които вкаменяваха тялото му и го задържаха на перона с тежките окови на ежедневието. Не беше разумно, не беше оправдано, едва ли беше възможно.

А там някъде, в един влак, пътуваше това прекрасно момиче, в което той беше разпознал своята съдба.

Централна гара София – историята на една столица

София, като всеки голям град, има няколко гари.
Когато загорелите столичани се връщат от морето, те първо разпознават Витоша, която се появява отляво на железопътната линия. Жените неволно оправят косите си, мъжете потъркват наболата от пътуването брада, а децата нетърпеливо залепват нослета в стъклата.

После се появяват белите петна на сградите, през отворените прозорци нахлува въздухът на софийското поле, а някъде отдясно стърчат останките на металургичния комбинат. Чак след това влакът се втурва към първата софийска гара по пътя – гара Искър.

После разтърсва релсите към гара Подуяне и чак след това стига до Централна гара.

Първата Централна гара София

Централната железопътна гара София е открита на 1 август 1888 г. Тогава столицата се свързва с Европа чрез железопътната линия Цариград – София – Белово. Откриването на гарата е голямо събитие за младата българска държава, а железницата превръща София във важна част от международния път между Западна Европа и Османската империя.

Днес откриването на една гара не ни се струва особено събитие, но в онези години това е било една от най-съществените стъпки на младата българска държава в съвременното й развитие чрез присъединяването към така жадуваната европейска индустрия и култура.
За тогавашната значимост на гарата е достатъчно да споменем, че тя е една от първите обществени постройки и дълго е била символ на модерността и технологичния прогрес. Тя е символ на новото място на България, не като част от западащата Османска империя, а като една малка, но независима и гледаща на запад страна, изпълнена с ново и затова така ярко самочувствие.

Архитектите Колар, Прошек и Марков проектират една хармонично разположена недалеч от центъра на София сграда, увенчана с първия обществен часовник и украсена с градинка, фонтан и канделабри от ковано желязо пред входа. Така сякаш се заявяват претенциите на държавата и нейната столица да заприличат малко или много на централноевропейска страна.

Снимките от онова време ни подсказват атмосферата, която създавало пътуването с железница. За повечето хора това е било специално събитие, съпроводено с много преживявания. Притеснението на идващите в София селяни как ще се оправят в големия град, подчертаното самочувствие на пътуващите в първа класа дами, възбудата на ококорените хлапета, здраво стиснали ръцете на бащите си. Потраквали са копитата на спрелите отпред файтонджийски коли, носачите са носели тежки куфари на раменете си, разплакани майки са махали с носни кърпички на заминаващите в чуждестранни университети български младежи.

От старата гара до социалистическата архитектура

Разбира се, нямало е как гарата да остане в този си вид по времето на социализма. Не само заради индустриалното развитие на града, натоварения трафик и нарастващото население. Нейният архитектурен стил не е съответствал на разбирането на новия елит за това как трябва да изглежда една столична гара на социалистическа държава. В резултат старата сграда е разрушена на 15 април 1974 година и много бързо започва изграждането на новата, замислена и осъществена от архитект Милко Бечев и с художественото оформление на художника Иван Кирков.

Този проект не гали окото с хармоничните пропорции на ренесанса, нито с пищността на барока, още по-малко със заимстваните от природата извивки и форми на сецесиона. Сградата прилича на завод.
Дори и днес, след цялостния ремонт през 2016 година, тя внушава индустриални асоциации. Може би точно такъв е бил замисълът на архитекта – подчертана функционалност. Дори кръстосаните колони на фасадата не приличат на декоративен елемент, а на комбинация между производствена и военна конструкция. Чудя се дали някой от ентусиазираните създатели на Баухаус би й се зарадвал, или би поклатил глава в почуда докъде са довели принципите на тази архитектурна школа.

Единственото, което се опитва да внесе някаква одухотвореност, е пластиката на Иван Кирков. Но тя също е строга, малко мрачна и поради липсата на добра осветеност рядко се забелязва от пътуващите хора, всеки забързан и загледан някъде другаде.

Майка Сердика – символът пред гарата

Пред сградата, в кръглия отвор на подлеза, е стъпил един огромен паметник, наречен от своя създател Величко Минеков „Сердика – Майка“.
Това е една социалистическа мадона, гордо прегърнала сина си, който е вдигнал ръка с един недетски жест, за да поздрави жителите и гостите на столицата. Чудя се колко от минувачите виждат тази фигура, а ако й обърнат внимание, какво биха си помислили.

Майката с име Сердика властва над гаровия площад, мъдра и спокойна, внушаваща самоувереност и вяра в бъдещето.

Величко Минеков е подарил на софийската железопътна гара един образ, който съчетава най-добрите качества на българската жена.
Пъстрата тълпа в и около гарата контрастира на изчистената функционална сграда. Хората бързат или се мотаят безцелно, носят тежки чанти или пък стоят с ръце в джобовете пред светлинното табло.

Понякога могат да бъдат видени двойка влюбени, които заминават заедно на първото си съвместно пътуване и си мислят, че никой не забелязва как неволно се докосват и телата им се привличат в прекрасния и неповторим танц на любовта.

Защо гарите са места на срещи и любов

Повечето от нас не възприемат железопътните гари като място, което може да бъде свързано с романтиката. Мислим за тях като част от градския пейзаж, свързан с чисто практични дейности.
Но всъщност пътешествието, промяната, сбогуванията и посрещанията, мимолетните срещи и вълнението от предстоящия сблъсък с нещо ново и непознато са едни от най-романтичните преживявания.

И любовта, разбира се, онази внезапна, разтърсваща и ужасяваща със своята окончателност любов, възпята в хиляди стихове, пошепната набързо или драматично изживявана цял живот.
Цяло едно пътуване.

Железницата и романтизмът

Случайно или не, железниците и романтизмът се появяват по едно и също време като две ярки явления в индустриалната епоха.

Обаче, докато железницата се възприема като символ на технологичната революция от края на XVIII век и началото на XIX век, романтизмът е сочен като реакция на индустриализацията и опита за научно рационализиране на природата и на социалните отношения.

Така или иначе, и двете са част от една нова представа за света като място на неограничени възможности.
Старият, религиозен възглед за земния живот на човека е, общо взето, песимистичен. Според религиите, ние сме грешници по дефиниция и зависим от милостта на Бога, а нашата пълноценна реализация е в отвъдното, в бленувания рай.
Адам и Ева са призвани да живеят трудно, за да изкупят неподчинението на Божиите заповеди. Те вкусват от забранения плод на познанието и са прогонени от градината на вечното блаженство. Оттам нататък животът им е подчинен на оцеляването и размножаването, на борбата с природата и на труда за спечелването на ежедневния залък. А Ева ще ражда в мъки своите деца, защото първа е посегнала към ябълката и всички нейни поколения ще живеят в богопослушание, за да могат един ден да се върнат обратно към състоянието на невинност и покой едва след смъртта си. Може би.

Новият, модерен свят е много по-оптимистичен. Личността е освободена от идеята за първородния грях и може да разчита на собствените си качества, желания и стремежи. В този смисъл възможността за физическо пътуване през пространството кореспондира с вярата, че силните емоции, интуицията и вдъхновението са онази духовна свобода, която определя живота на човека, сам творец на собствената си съдба.

Пътешествия и любов, вечните изкушения на модерния човек.

Пътуването и романтичната любов

Ненапразно толкова романтични произведения са замислени и осъществени по време на пътуване. Ненапразно и влаковете с техните покрити с кадифе купета, чакалните на гарите и чайните наоколо често стават място за началото на онова особено чувство, наречено романтична любов. Достатъчно е да споменем „Ана Каренина“.

Твърди се, че романтичната любов е културно изобретение на XVIII и XIX век. Това е едно предефиниране на взаимоотношенията между хората, което слага своя отпечатък върху разбирането и чувстването на любовта до наши дни.
Много изследователи твърдят, че преди развитието на романтичната представа за любовта темата за щастието в брака изобщо не е била поставяна. В продължение на векове младите хора са се събирали заедно вследствие на уговорки между семействата.
Разбира се, физическото привличане не е било подценявано. В българските традиции, например, има много обичаи, които позволявали на младежите да се опознаят и харесат – хора, седянки, лазаруване, коледуване и много други.

Интимната връзка, бракът и интересите на родителите са били възприемани като едно цяло, с превес на материалните взаимоотношения и осигуряването на успешно съществуване на младото семейство.

Събирането на двама млади е било основано ако не изцяло на взаимната изгода, то поне на логични и напълно разумни причини. Романтизмът обаче бавно, но окончателно променя идеята за любовта и брака.

Как се ражда романтичната любов

Днес ние живеем в ерата на романтичното разбиране за взаимоотношенията между двама партньори. Не можем да изброим романите, стиховете, песните, картините и филмите, които са неотменна част от нашата култура.

От класическите произведения до клишетата на масовото изкуство, от сонетите и приказките до романтичните комедии, от музиката на Чайковски в „Лебедово езеро“ до коя да е модерна песен, ние възприемаме и сътворяваме любовта в рамките на романтичната култура. Всички ние сме романтични любовници.

Въпреки това, ние рядко се опитваме да определим и разберем същността на това отношение към любовта. Приемаме за даденост нейното съществуване, дори и да сме сами, дори и да живеем в някоя неудовлетворяваща ни връзка.

Какво всъщност е романтичната любов?

Сродната душа и моментът на разпознаването
Първо, ние вярваме, че на света съществува една личност, която е нашата сродна душа. Понякога я търсим неуспешно цял живот, правим грешни избори, страдаме и се отчайваме, но все пак продължаваме да вървим по трудния път на надеждата. В други случаи сме убедени, че сме я открили и посвещаваме целия си живот на нея.

Така или иначе, оценяваме житейския си успех или провал в светлината на това дали сме открили тази личност, или сме успели да я задържим и да изградим пълноценни отношения с нея.

Ненапразно много произведения на изкуството завършват в момента, в който героите най-сетне срещат своята духовна половина, голямата си любов, онзи или онази единствена сред милиардите.
Дългото пътуване е приключило, намерили сме своя вход в райската градина, очакването и напрежението са стихнали.

Край на историята.

Освен това, романтичната любов се основава на идеята, че съществува един момент на просветление, в който ние разпознаваме подходящия за нас човек.
Често това се случва при непредвидени обстоятелства. Случайни срещи, размяна на погледи, жестове и аромати, влакове, летища, кафенета или дори нещо по-драматично. Млад мъж спасява момиче от катастрофа. Девойка целува жаба, която се превръща в принц, или принц се докосва до лебед, за да види с изумление как той става прекрасна млада жена.
Този миг всъщност е проява на нещо наистина забележително – нашите инстинкти. Те са много по-сложни, отколкото простото сексуално привличане.

Най-често става дума не за най-привлекателния партньор, или поне не за единствения привлекателен. Психологическата природа на инстинкта, и то не само по отношение на влюбването, е изключително комплексна и все още недокрай изследвана.

Инстинктът, изборът и любовта

Една от теориите, развивана вече десетилетия, е свързана с фройдисткия прочит на детството. Според нея ние инстинктивно харесваме това, което ни е познато от ранните ни години и е запечатано в нашата психика като подсъзнателен, но неизменен начин на мислене и поведение.

Така ние разпознаваме нещо познато, нещо уютно, което ни привлича и ни кара да се чувстваме добре. Следователно, при романтичния избор на партньор се ръководим от модела, преживян чрез нашите родители и пречупен през детското ни възприятие. Най-вероятно е в този случай да предпочетем някой, който не е подходящ за нас самите, а онзи, който най-успешно съответства на този модел.

Вероятно не е заблуда, че познатите от детството взаимоотношения ни внушават чувство за сигурност. Ако младежът прилича по нещо на нашия брат или баща, ако девойката напомня момичето от съседния двор, ние усещаме спокойствие в новата връзка и очакваме да изпитаме онези положителни емоции, които са ни владели в рамките на години.

От друга страна, това би могло да бъде и катастрофа. Не всяко детство е щастливо, не всички родители са любещи и отговорни, не всички майки са ангели и не всички бащи са добронамерени патриарси.
Според фройдистките изследователи, ако избираме партньори чрез сигналите от нашето детство, твърде възможно е да повторим същите комплекси, грешки и да причиним същите трагедии, които сме преживели в ранна възраст.

Логиката повелява да не се ръководим от тъмните, объркани и драматични едипови комплекси. Би трябвало съзнателно да изберем някой в сходна възраст, социална среда, интереси и поведенчески модели, точно такъв, какъвто би харесал за нас един обичащ и разумен родител.

Вероятно установената от векове практика за брак по сметка, по договор, според добре преценени основания, както и да го наречем, е по-благоприятна за устойчивостта и успеха на бъдещата двойка.
В българското общество, например, все още белязано от патриархалните традиции, подчинението на инстинкта на разума е почти норма на поведение. Та нали, когато отворим старите ракли на бабите си, ние винаги откриваме по една селска носия, бродирана престилка или везана кърпа. Затова много от нас се влюбват според неудържимото влечение към някого, преживяват силно романтичните си чувства, но когато стане дума за обвързване, ние мислено се забраждаме като добродетелните, трудолюбиви и изпълнени с реализъм наши прабаби и започваме да пишем списъци с предимствата и недостатъците на всеки кандидат за сърцата ни.

Обаче доверието на чувствата би могло и да има решителни предимства.
Ако приемем уговорения брак за една стара и установена традиция, в обща историческа перспектива тя може да не се окаже чак толкова древна. Тя вероятно е възникнала с появата на собствеността, т.е. преди не повече от 10 000 години, което е един сравнително кратък период в общата история на човечеството.

Много преди това, в течение на поне стотина хиляди години и повече, нашите предци са успявали да възпроизведат своите поколения по такъв успешен начин, че са населили всички континенти. Дали пък романтичната любов не е всъщност преоткриване на нещо много древно, идващо от най-далечните ни прародители и подарено ни от еволюцията, за да осигурим процъфтяването на човешкия род?
Още повече, съвременната неврология и психология имат по-различен от фройдизма поглед върху това, което наричаме инстинктивно мислене. Оказва се, че това е особен вид работа на мозъчните центрове, чрез която те успяват да действат изключително ефективно, макар и несъзнателно. За части от секундата се намират решения на проблеми, отговори на въпроси, стратегии за действие в сложни ситуации.
Инстинктът, или шестото чувство, е еволюционен механизъм, който изключително успешно допълва и дори превъзхожда съзнателното, логическо мислене.
Ако това е вярно както за много ежедневни дейности, така и за безчет научни открития и творчески постижения, защо да не е вярно и за нещо толкова важно като избора на партньор в живота?
Може би онова романтично припламване на чувствата, внезапно и окончателно, е точно израз на могъщия инстинкт за самосъхранение и възпроизводство, който ни помага да вземем най-правилните решения.
Може би романтичната любов не е модерно изобретение от поети, художници и философи, а стара и надеждна практика, идваща от началото, от забранения плод на Адам и Ева. И вероятно най-разумно е да не бъдем чак толкова разумни и да й се доверим.

Разумът или чувствата?

През седемдесетте години в европейското кино имаше една тенденция филмите да завършват без определен край. Предполагаше се, че на зрителите ще бъде приятно да го измислят сами, след като са преценили сюжетните линии, осмислили са характерите на героите и са почувствали атмосферата. Следователно, да съчинят своя собствен край.
Нека тук да направим същото. Няма да дадем отговор на въпроса кога една връзка е по-успешна и пълноценна – когато е основана на разумни и логични изводи от обстоятелствата, или когато се влияе изцяло от чувствата, интуицията и романтиката.

Краят остава за вас.

Но нека все пак да не забравяме, че онзи мъж, който за пет минути се влюби в момичето от влака, цял живот не забрави този миг.

Виж повече за автора Дарина Ванкова тук