Продължаваме едно от най-впечатляващите планински приключения в България: прехода Ком–Емине пеша по билото на Стара планина. Във втората част Ани Орзова разказва за дни, изпълнени с дълги километри, дъжд, бури, панорамни гледки, старопланински върхове и онези мигове, в които човек се слива с ритъма на планината.
Ако сте пропуснали първа част, сега е моментът да я прочетете тук.
Ден 4. Времето спира
Станахме отново по тъмно и поехме към връх Бигла.
През фантастична букова гора слязохме до Белева поляна и ловното чакало над село Литаково, където спряхме за закуска.
Утолихме жаждата си на чешмата Мечулица и продължихме към седловината Погледец – естествената граница между Голема планина и масива на Мургаш.
Малко преди баира за Зла поляна направихме обедна почивка с останалите от предишния ден пълнени чушки. След това поехме по дългото слизане към прохода Витиня.
Пътят сякаш нямаше край. Но когато до теб вървят приятели от различни държави и разговорите преминават от живота към музиката, километрите неусетно се стопяват.
За деня изминахме 38 километра.
Вечерта вдъхновението отново ме посети и в дневника ми се появиха тези редове:
„При дългите преходи идва момент, в който преставаш да броиш дните и дори забравяш кой ден от седмицата е.Проблемите от ежедневието сами изчезват.
Умът ти се изпразва от обичайните мисли.
Тялото ти бавно привиква към новия ритъм.“
„Остават само зелената планина и синьото небе, а пред теб е пътят. Единственото, което трябва да правиш, е да вървиш и да не спираш. Крачка след крачка. Връх след връх.
В един момент дори имената и думите престават да имат значение. Когато се заслушаш в гласа на планината, започваш да виждаш и най-малките чудеса. Твои спътници стават розовата зора, притъмнелите долини, дъхавите горски билки, белите скали, разпилените клони, бистрите потоци, старите чешми, чудните дървета, пъстрите пеперуди, дъждовните капки и дивите коне.
Мъглата те поглъща.
Сливаш се с вятъра.
Чуваш как летят облаците.
Будиш се с песента на птиците.
Заспиваш с гласовете на щурците.
Хиляди звезди ти намигат от безкрая.
Всичко става ЕДНО…“
Ден 5. От Витиня до Свищи плаз – 42 км по билото на планината
Тръгнахме по тъмно покрай ловното стопанство на Витиня – мълчаливи, сънени и все още сковани.
Събуждахме се заедно с гората, кипяща от живот. Осветявахме пътя си с челниците, а наоколо ни обгръщаше плътната стена на мрака. Отдалеч приличахме на колония от дисциплинирани светулки, които бавно се промушват между дърветата.
Денят неусетно изпълзя изпод ниските дантелени облаци и ни настигна точно когато стигнахме прохода Арабаконак за закуска.
Тук оставихме зад гърба си масива на Мургаш и навлязохме в дебрите на Етрополска Стара планина. След кратката почивка отново поехме по безкрайните стръмни горски пътеки.
Донапълнихме запасите си с вода от бавнотечащата чешма при Стъргелската мандра, преди да изкачим билото и да продължим през гората, подсичайки южните склонове на връх Звездец.
Планината е съвсем различна по време на дъжд
Усещането за пътя също се променя.
Точно преди да излезем на откритото било под връх Етрополска Баба облаците се скупчиха над главите ни и заваля.
Цветните дъждобрани скриха нас и раниците ни. Като шарено стадо продължихме към Паметника на руските войски в местността Хаджийца. Отдадохме почит на онези, които са вървели по този път преди нас, и поехме още по-нагоре.
Странно е как в планината дъждът те кара да замълчиш и да се вгледаш още по-дълбоко в себе си.
Той е като огледало на душата.
Подсичайки Етрополската Баба, слънцето отново ни се усмихна. Вятърът разгони облаците и през следващите часове се наслаждавахме на равния път и красивите панорами.
На юг се разкриваха гледки към Средна гора и Пирдопската котловина, а на север ясно се виждаше рудникът „Елаците“, който постепенно променя снагата на планината.
Вървяхме по горната граница на гората. Вдясно се редяха красиви бели мури, преминаващи в полета от хвойна и боровинки.
Запитах се защо в тази част на Стара планина липсва клекът. Оказа се, че той се е запазил единствено в резерват „Царичина“. През вековете иглолистните гори тук са били силно повлияни от човешката дейност и естествените находища на клек постепенно са изчезнали.
За разлика от сибирската хвойна, клекът е част от естествената растителност, но има значително по-високи изисквания към климата и почвите. Затова лесно е бил изместен от вторични растителни съобщества като хвойната и власатката.
Следобедното слънце напече силно и с благодарност приехме прохладата на широколистната гора по слизането към Кашана.
Изкачването към седловината преди връх Свищи плаз беше бавно и трудно. Умората от предишните дни вече се усещаше, а темпото през този ден беше по-високо.
Наградата обаче си заслужаваше – едни от най-красивите панорамни гледки по маршрута.
Заобиколихме върха и точно тогава буреносните облаци ни настигнаха. Светкавици прорязаха небето, притъмня за секунди и по най-бързия начин напуснахме билото в посока хижа Свищи плаз.
И този път късметът беше на наша страна – бурята остана да вилнее зад нас, а ние стигнахме навреме до подслона.
Ден 6. Старопланинското конче
Денят ни отново започна рано и бодро. Предстояха нови 37 километра по билото на Стара планина.
През Косишкия превал и връх Косица достигнахме хижа „Планински извори“, а вляво под нас остана резерват „Боатин“ – дом на вековни букови гори и диви обитатели.
Край любимата ми чешма „Петте чучура“ направихме кратка почивка.
Бистрата балканска вода непрестанно бълбука, клокочи и пее своята песен, а вятърът я разнася надалеч.
След нас се нижеха връх Тетевенска Баба, Антонският превал, връх Булуваня, спиращото дъха Старопланинско конче и връх Вежен.
Ако някой ме попита кой е най-красивият ден по билото на Стара планина, отговорът ми е само един – този ден.
Усещането е за чистота, простор и свобода.
Като докосване до Рая на Земята.
Редки гледки за очите и истинско спокойствие за сърцето.
Природен театър на стихиите.
Благословията на Балкана.
В късния следобед, следвайки билото към Горни Ветровити преслап и Превала, през цялото време вървяхме над горната граница на резерват „Царичина“.
Името на огненочервеното цвете омайниче, което местните наричат „царичина“, удивително подхожда на този резерват.
Заради влажното време пропуснахме връх Юмрука, но видяхме красивия параклис „Св. Троица“ и успяхме да стигнем до хижа Ехо точно преди дъждът отново да завали.
Ден 7. В царството на еделвайсите
Ставаш в 05:00 часа.
Събираш багажа.
Тръгваш точно в 06:00, когато първата светлина разкрива невероятната гледка към долината.
На входа на хижата ме изпраща бял еделвайс.
Поемаме към Козя стена.
Навлизаме в царството на еделвайсите.
Мъглата се движи толкова бързо, че всяка следваща гледка е различна.
Изгревът ни заварва по пътеката
Първият слънчев лъч се промушва през папратите.
Росата още не се е вдигнала и само след няколко крачки обувките ни вече са мокри. Дори гетите трудно успяват да ни предпазят през следващите часове.
След папратите идват полетата с хвойна, боровинки и росни власатки. Милионите капчици по тях блестят като ситни стъкълца.
Нямам време да ги снимам.
На хижа Козя стена ни чакат домашна бисквитена торта, мекици и ароматен билков чай.
После отново ни зоват скалният ръб и еделвайсите.
На Беклемето слънцето дълго беше с нас и успяхме да се преобуем за остатъка от маршрута.
Но планината имаше други намерения.
Тъмни облаци бързо покриха билото и попаднахме в проливен летен дъжд.
Конете вече бяха слезли в ниското. Те, за разлика от нас, предусещат промените в атмосферното налягане.
След около час слънцето отново се показа и изсуши дъждобраните ни преди да стигнем хижа Дерменка.
Там, на входа, след 27 километра вървене, ни посрещна поредният еделвайс, а малко по-късно – един незабравим залез.
Край на втора част.
Следва продължение.
Виж повече за автора Ани Орозова тук
