Из „Средногорски потайности“
Продължение от първа част – ако случайно сте я пропуснали или искате да си припомните, заповядайте: „Средногорски потайности. Копривщица – археология на духа“ – част 1.
Богатството, което изгражда възрожденска Копривщица
Опожаряван три пъти от кърджалиите в края на ХVІІІ и началото ХІХ век, градът упорито възкръсва. В днешния си облик – на перла в короната на българското Възраждане и негов жив символ, е възсъздаден от заможни българи през ХІХ век.
Тяхното благосъстояние очевидно е надхвърляло не само това на голяма част от християнското, но и на останалото население в Османската империя.
За мащабите на тогавашната икономика копривщенските чорбаджии са били нещо като днешните американски милиардери.
В около хиляда къщи са живели над дванайсет хиляди души, които са произвеждали здраво и са въртели оживена търговия основно с овце, вълна и нейните производни – главно шаяк и чорапи, от които са изнасяни годишно над двеста и петдесет хиляди чифта.
Продукцията им достига и най-далечните кътчета на цялата империя, Западна Европа и Азия. Търговската дейност на най-заможния копривщенец Ненчо Палавеев достига Александрия, Кайро, Индия, Лондон и Петербург.
Притежавал е дялове в Суецкия канал и участие в други големи международни начинания.
Тук също са живели едни от най-едрите бегликчии в империята, които изкупували от султана дължимия на държавата данък върху добитъка – беглик, съответно го събирали от населението в почти цяла Южна България.
Един от тях – чорбаджи Вълко Чалъков, е имал личен контакт със султана и е назначен от него за главен бегликчия за територията на Тракия.
Будният дух като основа на успеха
С особена привързаност към своето родно място заможните копривщенци даряват щедро за строителство на къщи, училища и всякаква друга обществена дейност.
Кипи организиран обществен живот. Търговци и занаятчии се обединяват в еснафски сдружения, които още през първата половина на ХІХ век основават взаимноосигурителна каса и създават фонд „Общеполезно дело“.
Бащата на Любен Каравелов – чорбаджи Либен, Дончо и Ненчо Палавееви, Вълчо Чалъков, Цоко Каблешков – баща на Тодор Каблешков, са членове на управителния съвет на фонда, който инвестира големи средства за народополезна дейност, включително и за подготовката на Априлското въстание.
Освен на силната воля, предприемчивост и упорит труд, възходът на Копривщица се дължи най-вече на буден дух, който цени културата и познанието като основа на всеки устойчив успех.
През 1837 г. Неофит Рилски открива взаимно училище. В средата на века Найден Геров основава първото мъжко класно училище в България. През 1864 г. се открива класно девическо училище, а Тодор Каблешков създава ученическо дружество „Зора“ през 1867 г. Две години по-късно е открито градско читалище. През 1932 година с огромно дарение от Ненчо Палавеев е създадена гимназията.
Защо Копривщица избира свободата
Въпреки своето цветущо икономическо състояние Копривщица става център на Априлското въстание.
Непонятно днес самоотричане.
Отказ от материално сигурен свят, който обаче не е в съответствие с представата на онези българи за пълноценно съществуване без национална свобода и независимост.
Оттук са повечето идеолози и ръководители на този обречен, но красив романтичен бунт – големите герои на българската свобода.
Привикнали от учебникарската история да приемаме тези събития за нещо естествено, едва ли не неизбежно и дори дължимо на историята действие, сякаш не съзираме невероятния контраст между охолния живот, удобствата и високото обществено положение на копривщенските въстаници и саможертвата, която те принасят в името на нещо друго, нещо по-високо, по-голямо от печалбата, красивите дрехи и тънките удоволствия.
Нещо, без което те не са могли да им се наслаждават.
Та ръководителите на въстанието произхождат от най-богатите за времето си български семейства!
Как да се обясни това несъответствие?
Не са достатъчни само романтизмът и политическата мода на ХІХ век. Иредентизмът, Италия на Гарибалди, идеята за национална свобода, независимост и обединение на племето в собствена държава не могат да обяснят в пълнота голготата на тези мъже.
Дори героическият жест е по-разбираем при някаква степен на реалистично очакване на успех или поне възможност за избягване на най-тежките последици. Но при неизбежната касапница, без дори опиума на мечти за медийна слава, този акт става някак си отчаян, става по-скоро ритуално самоубийство, особено безумие, преднамерена саможертва.
Защо?
В името на какво?
Археология на духа
Образователните клишета са безпомощни тук.
Май малко наивно сме приели, че тези хора са се родили единствено заради учебниците по история и националното ни самочувствие, да изпълнят някакво, присъщо само на тях задължение към нацията, като я украсят с имената си.
Но и те са били хора като нас, от плът и кръв. Имали са мечти за хубав живот, кариера, любов, семейство.
Кой сега е готов да бъде обесен, съсечен, опечен на шиш заради идеали?
Къде са въобще тези идеали днес?
Простете това отклонение, но Копривщица по същество не е архитектурен резерват, своеобразна арт инсталация, създадена за развлечение на съвременните туристи.
Тя е материална дотолкова, доколкото се чете като следа, печат на отминалото величие на човешкия дух, мемориал на добродетелта, чистотата, смелостта и свободомислието.
При това изобилие от дух Копривщица особено впечатлява с чувството за мярка в бита. Деликатното съзвучие между намеренията, естествените за човешката природа амбиции, идващи с големите пари, и премерените мащаби на строителството и обзавеждането поставя красотата и уюта пред големината и помпозността. Присъщата на силата и богатството мегаломания, която извира навсякъде по света от пирамиди, палати и небостъргачи, тук отсъства.
Трудно е, ако не и невъзможно, да разгадаем приоритетите на тези хора.
Гордеем се с тях, но някак си по инерция, формално и официозно.
Тази наша гордост, надута, банализирана и деформирана от натрапчивата патриотарска пропаганда, кънти на кухо при очевидното неразбиране на тези далечни, твърде различни психологически състояния и духовни възвишения. Качествени нива, недостъпни за днешния човек, който е способен да се бие и плаче само за заплати, пенсии и битов рахат.
Градът музей и загадката на миналото
Затова сега тук той се радва с присъщата си повърхностност предимно на видимата Копривщица – с шарените фасади, прекрасното слънце, чудните ливади, здравословния климат, приятните развлечения сред природата и колоритните кръчми.
Може би пък точно за това са мечтали Каблешков, Бенковски, Найден Геров и Любен Каравелов?
Вечна им памет!
И така – буден ум и дух, непреклонна воля, вяра, любов към знанието и свободата съзиждат тази красота, на която днес се възхищаваме.
Останал е само градът музей – паметник на някога пълнокръвно, но непонятно вече живописно и пълноценно общество, което е могло да се равнява с всеки водещ европейски народ от своята епоха.
Впоследствие политическа и демографска мана са поразили възрожденското чудо, подобно на Палмира, Картаген, Коринт, Петра и пр.
Днес е архитектурен натюрморт на безвъзвратно отминало богато и щедро съжитие.
Туристът гледа и цъка с естественото удивление към далечното минало, но и с неизбежната за днешния човек надменност към предците, породена от безплодната и невярна идея за прогреса като непрекъснато постъпателно усъвършенстване на човек и общество по пътя към бъдещето.
Но този град и неговата история, сравнени с днешната ни действителност, са едно от най-ярките опровержения на тази еволюционна хегелианска заблуда.
На това минало с неговите примери и загадки, което може би никога няма да разберем и изкачим върховете му.
Край на втора част
Следва: „Дар от Бога“ – за връх Богдан
Пътнико, ако си избродил сокаците на архитектурата на духа – Копривщица и разгледал снимките: наниз фотографии на сладкодумния разказвач Атанас Кръстев, прочети, моля те, заглавията им – те са кратки сентенции, ярки философски находки!
За мене като редактор ми беше изключително трудно да селектирам по регламент само 10…
Вижте повече за автора Атанас Кръстев тук
