Разказ от 2015 г.
Когато чуете Мианмар, какво ви идва наум? Военен режим? Аун Сан Су Чи? Бирма?
Не много позната, изключително интересна и понякога абсурдна, немалка страна, Мианмар е изпъстрена с безброй пагоди*, които на места карат пейзажа да изглежда омагьосан. Времето сякаш е спряло отпреди поне 200 години, докато не видите и най-бедните хора с модерен мобилен телефон в ръка, макар на много места да няма обхват.
Хората там имат право да купуват автомобили едва от пет години насам, но това, което изненадва, е, че движението е като в България, но колите са с десен волан.
Мъжете и жените ходят с дълги, до глезена, „поли“. Това, което ги различава, е начинът на връзване. Хората са бедни, лишени от здравна и социална система. Те трябва сами да плащат скъпите, а за много хора направо непосилни, здравни услуги и лекарства, както и сами да пестят за живота след пенсиониране. Затова много често родителите живеят с децата си, тъй като не могат сами да посрещат нуждите си.
Всеки, който може да си позволи, прави дарения: възрастните — на манастирите и храмовете, младите — на фондации, подпомагащи образованието на децата в селските райони, където хората нямат средства да изпращат децата си на училище. Много често най-бедните изпращат някое от децата си да живее в манастир, за да може поне да се храни два пъти на ден и да се научи да чете и пише.
В Мианмар човек непременно трябва да види езерото Инле
Животът там очарова по свой собствен начин преминаващите пътешественици със своите 20 наколни села, зеленчукови градини, застопорени с дълги пръти, и красивите водни цветя. На места се виждат страшно бедни къщи, които изглеждат изоставени, но всъщност се състоят от една стая, приютяваща цели семейства.
Забавно е човек да лети с вътрешните полети, които напомнят на маршрутки, защото често кацат на различни места по пътя от т. А до т. Б.
Всеки пътешественик намира очарование в нещо различно. За мен това бяха мирисът на жасмин и франджипани в храмовете, красивите закръглени мианмарски букви, прекрасно поддържаните паркове в Янгон, осеяните със ступи хълмове около Мандалай, магичният стар Баган, покрит с пагоди, докъдето ти стигне погледът, езерото Инле с растящите във водата домати, Шве Ин Дайн с извънземния си пейзаж и омагьосващия звук на безбройните звънчета.
И най-вече хората, прекарващи безкрайни часове, наведени под парещото слънце, извършвайки тежък физически труд, оцелявайки в един различен свят, но по своему близки и познати заради стремежа да имат мобилен телефон на всяка цена, поради факта, че нямат пари за лекар или зъболекар, усмихвайки се, макар и без зъби, недоволни от управляващите, емигрирайки при първия удобен случай и най-вероятно живеещи с тайната надежда, че един ден животът в Мианмар ще стане по-хубав.
И ако се озовете в тази чаровна страна, непременно опитайте салатата от зелен чай и мианмарската доматена салата. Вярвам, че няма да съжалявате.
*Пагоди е събирателно за ступи и храмове. Храмовете са пагоди, в които може да се влиза, докато ступата е построена като монолитен монумент.
Разказ в снимки
Янгон и Мандалай
Янгон Кяуктатджи, където се намира 67-метрова статуя на полегналия Буда
Пагодата Чаук Хтат Ги (Chauk Htat Gyi) в Янгон
е дом на внушителна статуя на полегналия Буда, дълга 67 метра. Образът впечатлява не само с размерите си, но и с изражението на лицето, украсата и символите по стъпалата. Според будистката традиция те представят 108 благоприятни признака, свързвани с Буда.
Това е едно от местата, които показват колко тясно са преплетени религията, изкуството и ежедневието в Мианмар.
Янгон. Паркът Кандауаги — едно от най-зелените места в центъра на града.
Паркът Кандауаги (Kandawgyi) и едноименното езеро предлагат зелено пространство сред оживения Янгон. Оттук се откриват красиви гледки към града и пагодата Шведагон.
Дърво Златен дъжд
Златният дъжд (Cassia fistula) е тропическо дърво, което привлича погледа с дългите си гроздове от яркожълти цветове. Когато цъфти обилно, короната му сякаш се превръща в златен водопад — впечатление, което обяснява и популярното му име.
Дървото се среща в Южна и Югоизточна Азия и често се отглежда като декоративно растение в паркове и градини. То е добър пример как тропическата растителност допринася за колорита на градове като Янгон.
Огнено дърво
Огненото дърво (Delonix regia) е известно с разперената си корона и ярките червено-оранжеви цветове. По време на цъфтежа то изглежда като пламък сред зеленината и е сред най-разпознаваемите декоративни дървета в тропическите райони.
Въпреки че се среща често в градски паркове и по улиците на много топли страни, видът произхожда от Мадагаскар. Името му описва впечатлението, което оставя, а не мястото, откъдето произлиза.
Янгон. Паркът Кандауаги, където се намира копие на прочутата Кралска баржа
Край езерото Кандауаги природата и градската история се срещат в една от характерните гледки на Янгон. Каравейк е създаден по подобие на кралските баржи и напомня за традицията да се строят богато украсени плавателни съдове, свързани с властта и церемониалния живот.
Това място е особено интересно за пътешественика, защото показва как исторически мотиви продължават да присъстват в съвременната градска среда.
Церемония, която съпровожда малко момче, което ще остане 7 дни в храма, за да учи религия
Катѝа Виа описва церемония, свързана с временното посвещаване на момче в будистката общност. В Мианмар този обичай е известен като шинбю (shinbyu). Той символизира въвеждането на момчето в монашеския живот и запознаването му с учението на Буда.
По време на церемонията момчето може да бъде облечено като принц — препратка към живота на Сидхарта Гаутама, преди да се откаже от светския живот. Следва преминаване към монашеското облекло и престой в манастир. Продължителността е различна: някои деца остават за кратко, други за по-дълъг период.
Мъжете в Мианмар лепят златни листчета по статуите на Буда в много от храмовете, за здраве, късмет и т.н.
В резултат на това статуите на Буда се обезформят. Жени не се допускат там.
Полагането на тънки златни листчета върху изображения на Буда е важна форма на религиозно дарение в Мианмар. За вярващите то е израз на почит и благочестие и се свързва с натрупването на заслуги.
При някои статуи многократните наслоявания на злато с времето променят първоначалните им очертания. Ограниченията за достъп на жените обаче не важат еднакво за всички храмове и статуи. Те зависят от конкретното светилище и местните религиозни правила.
Традиционни мианмарски кукли на конци, които се използват за представления
Традиционният мианмарски куклен театър, известен като йоке те (yoke thé), е сценично изкуство с дълга история. Куклите се управляват с множество конци, а движенията им изискват голямо умение и прецизност от кукловода.
Тези представления някога били част от придворната култура, а по-късно се разпространили и сред по-широката публика. Те съчетават музика, разказ и театрално движение и пазят част от традиционното сценично наследство на страната.
Мандалай
Манастирът Швенандоу с прекрасните му дърворезби от тиково дърво, част от някогашния кралски дворец
Манастирът Швенандоу (Shwenandaw) в Мандалай е прочут с изключително детайлните си резби върху тиково дърво. Орнаментите представят фигури, митични същества и мотиви от будистката традиция.
Сградата е свързана с кралското наследство на Мианмар и е особено ценна с това, че позволява да се види майсторството на традиционните дърворезбари. Тиковото дърво, използвано в строителството, е характерен материал за историческата архитектура на региона.
Мандалай
729 мраморни плочи, всяка от които е разположена в отделен храм, оформят „Най-голямата каменна книга в света“ в пагодата Кутодоу
Пагодата Кутодоу (Kuthodaw) в Мандалай е известна с комплекса си от 729 мраморни плочи, върху които са изписани текстове от будисткия канон. Всяка плоча е поставена в отделна малка постройка в храмовия комплекс.
Защо се нарича „най-голямата книга в света“: поради мащаба на текста, издълбан в камък. Впечатляващият размер е пример за стремежа будистките писания да бъдат съхранени и предадени на следващите поколения.
Разказът на Катѝа Виа за Мианмар продължава. В следващата част ви очакват още снимки, места и истории от пътуването през 2015 г.
Вижте повече за автора Катѝа Виа тук
