В Западните Родопи: малките върхове с големи гледки
Две баира по 1550 метра не правят един трихилядник, нали?
Две денивелации от по около 350 метра не могат да се сравнят с онзи преход за чудо и приказ, който те кара да пребориш 1200 метра височина. Но пък в разгара на лятото да изприпкаш през гъсти, прохладни гори към тези височинки, за да се озовеш сред мълчание, свежест и безкрайна гледка към язовир Доспат, си е истинска емоция.
Защото планината не се измерва само в метри. Понякога най-силните преживявания идват от онези малки изкачвания, които те награждават с… гледки.
Панорамите над язовир Доспат – покой, вода и Родопи
Край язовир Доспат има няколко впечатляващи панорамни места, от които човек може да се наслади на красотата на Западните Родопи. Две от тях привлякоха вниманието ни със своите любопитни имена и различен характер.
Едната е Почилената бърчина (1513 м). Самото име звучи старинно и загадъчно, като много от родопските наименования и съдържа история на местния диалект. „Бърчина“ по родопския говор означава високо място, възвишение, малък връх или рид. А „почиля се“ или „почил“ сиреч укротил се, затихнал или намерил покой. С две думи – Затихналият баир. Или място за покой. Съзерцание?!
ВИДЕО 🏔 Връх Почилената бърчина
Другата точка е Окото на Сърница, панорамна площадка, до която води екопътека, позната като „Стената“. Оттам гледката се разтваря широко над язовира и градчето, сгушено между зелените склонове.
А Сърница от високо е особено красива.
Сърница – младият град в сърцето на древните Родопи
Сърница, обявена за град през 2006 година, се вижда отвисоко като внимателно подредена картина: ярки червени покриви, белоснежни сгради и усещане за ново, съвременно място.
Бях любопитна да попадна в този двайсетгодишен град. Очаквах малко планинско селище, а пред очите ми се откри едно чисто, спретнато и изненадващо съвременно градче.
Улиците бяха добре поддържани, асфалтът — гладък, тротоарите не „хлопаха“, като софийските. В центъра впечатляваше площадът с огромната чешма с четири чучура и прекрасно оформено озеленяване. Всичко беше направено с вкус — не показно, а с онова усещане за грижа, което кара едно място да изглежда живо.
…..
(Лирическо отклонение, ако ми разреши аудиторията, за чешмите в този край. Четиристранните чешми са характерни за османската архитектурна традиция и ислямската култура, защото водата има особено важно място в мюсюлманската традиция, свързана е с чистотата, гостоприемството и благодатта, като част от вековната култура на Балканите, където чешмата е била и социално място. Да, да съвременните социални мрежи на Нета, само че визуален и сензитивен: хората се срещат, почиват, разговарят.)
….
Но най-много ме впечатли атмосферата.
Сякаш попаднах в позабравен черно-бял филм, в който някой беше добавил съвременни цветни багри.
В центъра на градчето сладкарница примамва с шарени пастички, тирамису, крем карамел и всички онези източни сладки изкушения: баклава, тулумби, саралии и още куп познати сладости.
А отсреща ароматът на прясно изпечени тестени предизвикателства не оставяше никого равнодушен: баници, пици и всякакви закуски, които в планината сякаш имат още по-добър вкус.
Малки кафененца, разговорливи компании, спретнати чичовци пред чашка ароматно кафе и неизменната вода до нея. Животът в Сърница тече предизвестено и подредено.
Вкусът на Родопите, когато пътят минава и през трапезата
След безкрайната родопска свежест, след пълните очи с красота и чист въздух, като типични изгладнели туристи естествено се насочихме към местните вкусотии.
Нашият избор беше хотел „Аликанте“. Името ме развесели. Валенсия се е далечко, а точно в Сърница не очаквах да попадна в нещо като испанска хасиенда с родопско килимче на стената.
ВИДЕО: Сърница и язовир Доспат от последния етаж на хотел Аликанте
Но Родопите са такива: умеят да смесват времена, култури и влияния по свой неповторим начин.
Менюто предлагаше какво ли не, но понеже бях прочела, че районът на Сърница се слави с производството на едни от най-вкусните картофи, се доверих на местната гордост — пататника.
Чакането от 40 минути си заслужаваше.
Познавам няколко варианта на този родопски деликатес. Някои се приготвят с кори, този беше без — обилно забъркан с картофи, яйца и кашкавал. Ароматен, плътен и едновременно с това пухкав.
Само че след катъка с печени чушки, който вече бях опитала, огромната порция се оказа предизвикателство дори за моя туристически апетит. 😊
А Родопите не са само пататник.
Тук храната е част от паметта на планината:
• кисело мляко в гювече, толкова гъсто, че спокойно би издържало и на законите на Мърфи;
• клин — родопският оризов специалитет;
• качамак;
• чеверме — агнешко и шилешко месо, край което гайди звучат по съборите и празниците;
• прясна родопска пъстърва;
• различни ястия с картофи, защото в този край са уникални.
Имахме и приятна изненада — силна младежка група от бъдещи и настоящи медици от Германия, Пакистан, Русе и Варна. Прекрасно беше да видя как едно по-младо поколение вече открива удоволствието от ходенето сред природата, от планината и от опознаването на България.
Милениалите явно също имат нужда от гора, тишина и откровени разговори, зарязали дигиталния свят… за цели два дни.
От ягодите и боровинките до истинския вкус на планината
На следващия ден продължихме търсенето на родопските кулинарни изкушения.
Ягоди, боровинки, гъби…
Планината беше щедра. Но най-силно впечатление ми направи една среща край язовир Широка поляна, където спряхме за почивка.
В малка кръчмичка видях мъж, който чевръсто режеше месо.
Любопитството ми веднага се събуди:
— Какъв вид е?
Съпругата му веднага се включи с обяснение.
Това било прясно заклано шиле — онова особено месо между агнето и вече „порасналата“ овца (обяснявам за всички, израснали без село 😊).
Не било замразено като купешкото месо в големия град. Не било пътувало хиляди километри. Не идвало от Аржентина или кой знае откъде.
Госпожата беше истински горда с местния продукт. Предполагам собствен.
Е, нямаше как да споря с нея. 😊
Макар че светът е голям и човек понякога среща и други чисти вкусове. В Австралия и Нова Зеландия съм виждала как изглежда истинското еко производство на някои продукти.
Но всяко място има своите поводи за гордост.
А Родопите определено имат много
Към Медени поляни: там, където Родопите пазят своите тайни
На следващия ден ни очакваше истинска лятна жега, но това не ни спря. Поехме към китните родопски махалички, скрити сред зелените склонове.
Знаете ли, че в България има няколко места, наречени Побит камък?
Едно от тях се намира край село Медени поляни. Там, насред полето, самотно и впечатляващо, се издига древен каменен стълб — менхир, свидетелство за човешко присъствие и вярвания от далечни времена.
Менхирите са вертикално поставени каменни блокове, издигани от древните хора вероятно с ритуално или символично значение. Те са част от онзи загадъчен свят на миналото, в който природата и човешката вяра са били много по-близо една до друга.
Смята се, че именно този необичаен камък е дал името на местността и на селото.
През зелените гори на Западните Родопи към баири с големи гледки
От Медени поляни продължихме по кръгов маршрут през махалите Шаренци и Горелска.
Пътят ни преминаваше през наситено зелени борови гори, по странни за гора пясъчни коларски пътища. Тези пътеки сякаш разказваха друга история — не за туристически маршрути с табели и маркировки, а за старите пътища, по които хората са се движили между махалите.
Очаквах да видя старинни родопски къщи, запазили духа на миналото.
Но вместо това ни посрещна друга картина: нови, светли къщи с бели фасади и яркочервени покриви.
И тук отново усетих голямата разлика между Западните и Източните Родопи. Различен релеф, архитектура, различен стандарт на живот.
А гледките от поляните бяха истинска награда, след изкачването по стръмините.
Пред нас се разкриваха лъкатушещите била на Родопите, а в далечината се виждаха все още снежните върхове на Пирин.
Родопските чешми – дарът на планината
По пътя срещнахме няколко каруци с местни хора. Усмихнати и ведри, те ни поздравяваха.
Простичък човешки жест: поздрав между непознати. Да, планината има своите правила на възпитание.
По стръмното нанадолнище стигнахме до красиво оформени малки оазиси с чешми и пейки.
В Родопите вода да искаш.
Тук чешмата не е просто място, откъдето да напълниш бутилка. Тя е памет, благодарност и уважение към природата. Почти всяко селище има своя чешма, често изградена в чест на човек или събитие, с която местните оставят следа след себе си.
Студената вода, сянката и пейката край пътя са малки подаръци за всеки, който преминава.
Последни километри през Родопите
Ето ни отново в Медени поляни.
Денят беше горещ. Бързахме да изпреварим дъжда и буквално се разминахме с първите му капки.
Към София: пълен напред.
Този път избрахме маршрута през Велинград. Пътят беше прекрасен. На идване минахме през Пазарджик и Пещера, но там ни очакваше истинско изпитание — нарязано шосе, подготвено за бъдещ асфалт, но без техника и без ясни знаци кога ще приключат ремонтите.
Ако тръгнете по този маршрут, имайте го предвид. Изпитани за гумите, шофьорите и пътниците.
Снимките, видеата и този разказ едва ли могат да дадат дори бегла представа за красотата на Западните Родопи.
За панорамните гледки над язовир Доспат.
За буковите и борови гори.
За горските поляни, високите треви и уханните билки.
За покоя, липсващ в града.
Дали съм ви заразила поне малко с любопитство и вдъхновение за път?
Виж повече за автора Мария Радева тук
